Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

— Нека бъде по твоему.

— Налага се да се държа така. Другата възможност е аз напълно да съм превъртял… а това ще бъде доста сериозен проблем за Джени. — Погледна часовника. — Най-добре ще е да я събудя. Ще ме скалпира, ако те пусна да си вървиш без да си се сбогувал с нея.

— Не бих го и помислил дори.

Откараха ме до международното летище на Денвър, Джени ме целуна за довиждане на входа. Взех самолета за Лос Анджелис в единайсет.

На следващата вечер, трети декември 1970-а, накарах шофьора на таксито да ме остави на една пресечка разстояние от къщата на Майлс; пристигнах доста рано, тъй като не помнех точно кога бях отишъл там първия път. Беше вече тъмно, когато приближих къщата, но забелязах само неговата кола до бордюра, затова се оттеглих на стотина метра — оттам можех да наблюдавам улицата — и зачаках.

Две цигари по-късно видях да приближава втора кола, която спря и фаровете й изгаснаха. Изчаках още две минути, след това се забързах към нея. Бе моята собствена кола.

Нямах ключ, но това не представляваше пречка; потънал винаги до гуша в инженерните проблеми, често забравях ключовете си; затова отдавна си бях изработил навика да държа резервен комплект в багажника. Извадих ги и влязох в колата. Бях паркирал на леко надолнище, затова без да включвам светлините или да паля двигателя, пуснах колата по инерция до кръстовището, там запалих двигателя, но не и светлините и паркирах колата на подходната алея пред гаража откъм задния двор на Майлс.

Гаражът бе заключен. Надникнах през мръсното стъкло и видях очертанията на нещо, закрито с чаршаф. По очертанията му познах, че бе моят стар приятел „Гъвкавия Франк“.

Гаражните врати не са построени да издържат напъна на човек, въоръжен с щанга и с решителност — поне не бяха в Калифорния през 1970-а. Отне ми броени секунди. Разглобяването на „Франк“ на части и натоварването им в колата отне доста повече време. Отначало обаче проверих дали бележките ми и чертежите бяха там, където подозирах че са — наистина бяха там, първо прибрах тях и ги хвърлих на пода в колата, сетне се заех с „Франк“. Никой не знаеше по-добре от мен как е монтиран, а работата се ускори много от това, че не се интересувах какви повреди ще му нанеса; въпреки всичко се потрудих доста, като истински човек-оркестър, в продължение на почти час.

Тъкмо бях натоварил в багажника и последния чарк — шасито от инвалидна количка, — и спусках капака доколкото бе възможно, когато чух Пийт да вие. Наругах се мислено за това, че бях изгубил толкова време да разпарчедисам Франк и забързах към задния им двор. Тогава започна патакламата.

Бях си обещал да се насладя на всеки миг от триумфа на Пийт. Но не можах да го видя. Задната врата бе отворена и светлината се лееше през рамката с мрежа пред нея, но макар и да чувах шумовете от тичането, блъскането, смразяващия боен вик на Пийт, писъците на Бел, те не ми доставиха удоволствието да се появят в полезрението ми. Затова се промъкнах до вратата, надявайки се да зърна поне нещичко от кървавата схватка.

Но проклетата рамка бе с пуснато резе. Това бе единственото, което бе извън сценария. Затова трескаво зарових из джобовете си, счупих си нокътя, докато отварях ножа, срязах мрежата и вдигнах куката-резе тъкмо навреме, за да отскоча, когато Пийт удари мрежата, досущ като каскадьор, който се блъска с мотоциклета си в стена.

Паднах върху един розов храст. Не знам дали Майлс и Бел изобщо се опитаха да го последват навън. Съмнявам се; на тяхно място не бих рискувал. Бях обаче твърде зает да се освободя от бодлите, за да забележа.

След като се изправих на крака, останах известно време зад храстите, сетне заобиколих къщата; исках да се махна от онази отворена врата и от светлината, която струеше през нея. А после бе само въпрос на изчакване Пийт да утихне. Не бих го докоснал в момента и определено не бих се опитал да го взема. Познавам добре котките.

Ала всеки път, когато минаваше покрай мен в търсене на някакъв вход, му подвиквах тихичко:

— Пийт, ела тук, Пийт. Спокойно, момко, всичко е наред.

Той знаеше, че съм там, на два пъти ме погледна, но инак ме игнорираше. При котките всяко нещо е с времето си; сега той имаше спешна работа и нямаше никакво време да се занимава с „татко“. Знаех обаче, че когато емоциите му се поуспокоят, ще дойде при мен.

Докато чаках приклекнал, чух шум от течаща вода в банята им и реших, че са отишли да се измият, оставяйки ме във всекидневната. Тогава ми хрумна една ужасяваща мисъл: какво ли ще стане, ако се промъкна и отрежа гърлото на собственото си безпомощно тяло? Но подтиснах тази мисъл; не бях чак толкова любопитен, а и самоубийството е съвсем краен експеримент, дори и когато обстоятелствата са интригуващи от математическа гледна точка.