Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

Настоях само за две неща.

— Джон, мисля, че трябва да кръстим фирмата „Автоматизационна инженерна корпорация «Аладин»“.

— Звучи доста претенциозно. Какво лошо има в „Дейвис & Сътън“?

— Така трябва да бъде, Джон.

— Тъй ли? Пак ли предчувствието ти го подсказа?

— Може би, може би. За търговската марка ще използваме изображение на Аладин, който потърква лампата си и над него се извисява духът. Ще направя една груба скица. И още нещо: по-добре седалището на компанията да е в Лос Анджелис.

— Какво? Е, сега вече отиде твърде далеч. Имам предвид, ако очакваш от мен да я ръководя. Какво му е лошото на Денвър?

— Нищо лошо няма в Денвър, хубав град е. Но не е подходящ да отвори човек фабрика в него. Избираш си някое хубаво място и един слънчев ден се събуждаш и виждаш, че федералният анклав просто го е прегазил и изгубваш бизнеса си, докато не успееш да се преместиш на ново място. Освен това, работната ръка е кът, частите се доставят отвън, строителните материали се намират само на черния пазар. Докато Лос Анджелис разполага с неограничено количество квалифицирана работна ръка, която се увеличава с всеки ден, Лос Анджелис е морско пристанище, Лос Анджелис е…

— Ами смогът? Не си струва.

— Скоро ще се справят със смога. Повярвай ми. А и не си ли забелязал, че и Денвър започва да си „изработва“ свой смог?

— Чакай малко, Дан. Ти вече ми даде да разбера, че аз ще трябва да ръководя този бизнес, докато ти самият ще се запилееш по своя си работа. Добре, съгласих се. Но и аз трябва да имам правото на известен избор при какви условия ще работя.

— Това е необходимо, Джон.

— Дан, никой жител на Колорадо, който е с всичкия си, няма да се премести в Калифорния. Аз служих там по време на войната; и го знам. Вземи за пример Джени; тя е родом от Калифорния, това е тайният й срам. Не можеш да я излъжеш да се върне там. Тук имаме зими, сезоните се сменят, имаме чист планински въздух, великолепни…

Джени вдигна глава.

— Е, не бих отишла чак до там да твърдя, че никога не бих се върнала.

— Какво, какво, скъпа?

Джени мълчаливо си плетеше; тя никога не вземаше думата, освен ако наистина не искаше да каже нещо. Сега остави плетката — това бе сигурен знак.

— Ако се преместим там, скъпи, ще можем да се запишем в клуба „Оукдейл“; там плуват на открито през цялата година. Мислех си за това миналия уикенд, когато видях леда на басейна в Боулдър.

Останах до вечерта на втори декември 1970-а, до последната възможна минута. Наложи се да взема три хиляди долара назаем от Джон — цените, които плащах за частите бяха направо скандални — но му предложих ипотека върху акциите като гаранция. Той ме остави да я подпиша, сетне я скъса и я хвърли в кошчето.

— Ще ми ги върнеш, като се видим пак.

— Това ще е след трийсет години, Джон.

— Толкова много?

Замислих се. Той никога не бе ме подканвал да му разкажа цялата история след онзи следобед отпреди шест месеца, когато ми каза честно, че не вярвал в най-съществената й част, но въпреки това е готов да гарантира за мен в клуба.

Рекох му, че е време да му я разкажа.

— Да събудим ли Джени? И тя има правото да чуе.

— Хм… не. Нека поспи до момента, в който трябва да тръгваш. Джени е много праволинеен човек, Дан. Тя не се интересува кой си и откъде идваш, стига да те харесва. Ако ми се види подходящо, ще й го преразкажа някой ден.

— Както искаш.

Той ми даде възможността да му разправя всичко, спирах само да напълни чашите ни — моята с джинджифилова бира; имах си причини да не пия алкохол. Когато стигнах до мига, в който се приземих в планината досами Боулдър, спрях.

— Това е — рекох. — По един въпрос обаче се колебая. Оттогава насам непрекъснато оглеждам контурите на местността и мисля, че паднах от не повече от половин метър. Ако бяха — искам да кажа „ако биха“ — изровили този изкоп за лабораторията по-дълбоко, щях да се погреба жив. И може би щях да убия и двама ви — или дори да взривя целия окръг. Просто не знам какво би станало когато вълна с плоска форма се променя отново в маса, където вече съществува друга маса.

Джон продължи да пуши.

— Е? — рекох. — Какво мислиш?

— Дани, ти ми разказа предостатъчно за това как ще изглежда Лос Анджелис — имам предвид Голям Лос Анджелис. Като се видим, ще ти кажа доколко си бил точен.

— Точен съм. Най-много някоя подробност да се е изплъзнала от паметта ми.

— Хм… съдейки по думите ти, разказът ти е логичен. И въпреки това смятам, че си най-симпатичният психар, когото съм познавал. Не че това ти пречи на инженерната работа… или да бъдеш добър приятел. Харесваш ми, момко. За Коледа ще ти подаря усмирителна риза.