Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

Не довърших обаче изчисленията си.

А и освен това не исках да влизам вътре поради каквато и да е причина. Можех да налетя на Майлс — а не исках да се сблъсквам с мъртвец.

Пийт най-сетне спря пред мен, на около метър извън обсега ми.

— М-р-р-р-р? — рече той. Което означаваше „Хайде да идем и да разчистим терена. Ти ще атакуваш горе, аз — долу.“

— Не, момко. Шоуто свърши.

— О, хайде де!

— Време е да си вървим у дома, Пийт. Ела при Дани.

Той седна и започна да се мие. Когато вдигна глава, аз протегнах ръце и той скочи в тях.

— Х-р-м-р! („Къде, по дяволите, беше ги, когато почна боят?“)

Отнесох го в колата и го оставих на лявата седалка — единственото незаето от частите на „Франк“ място. Той подуши машинариите, заели обичайното му място, и огледа укорително обстановката.

— Ще трябва да седиш в скута ми — рекох. — И престани да бъдеш толкова придирчив.

Включих фаровете чак когато излязохме на улицата. Сетне завих на изток и се насочих към Девическия скаутски лагер. След десет минути вече бях изхвърлил достатъчно излишни парчетии от Франк, за да може Пийт да заеме полагаемото му се място, което и за двама ни бе по-удобно. След като подир още няколко мили разчистих пода, спрях и изхвърлих чертежите и бележките си в една шахта. Освободих се от шасито едва когато стигнахме високо в планината: метнах го в един дълбок дол, получи се много приятен звуков ефект.

Към три сутринта спрях в един къмпинг малко преди отбивката за Девическия лагер, платих твърде скъпо за бунгало — Пийт едва не развали работата като си подаде главата да изрече някаква забележка, тъкмо когато собственикът излезе.

— По кое време. — попитах го аз, — пристига тук сутрешната поща от Лос Анджелис?

— Вертолетът каца тук точно в седем и тринайсет.

— Добре, събудете ме тогава точно в седем, моля.

— Мистър, ако на това място можете да спите до седем, значи сте много по-добре от мен. Но въпреки това ще запиша заръката ви в книгата.

Към осем часа аз и Пийт бяхме закусили, бях си взел душ и се бях обръснал. Огледах Пийт на дневна светлина и заключих, че бе излязъл от битката без поражения, ако изключим една-две драскотини. Напуснахме къмпинга и поехме с колата по частния път към лагера. Пощенският камион зави точно преди нас; реших, че този ден ще ми върви.

Никога през живота си не бях виждал толкова момиченца на едно място. Щъкаха като котета и всички си приличаха в зелените си униформи. Онези, покрай които минах, искаха да погалят Пийт, макар повечето само да гледаха свенливо и да не приближаваха. Отидох в бунгалото с табела „Главна квартира“ и там разговарях с една скаутка в същата униформа — само че определено отдавна вече не бе момиченце.

Подозрението й към мен бе основателно; непознатите мъже, които искат разрешение да посетят малки момиченца, намиращи се в процес на превръщане в големи момичета, винаги изглеждат съмнителни.

Обясних, че съм чичо на едно от тях, че името ми е Даниел Б. Дейвис и че имам да съобщя нещо на детето относно семейството му. Тя ме контрира с изявлението, че други посетители, изключая родителите, се допускат, само в тяхно присъствие, а и освен това посещенията са разрешени след четири часа.

— Не искам да посещавам Фредерика, но трябва да й предам това съобщение. Случаят е спешен.

— В такъв случай го напишете и аз ще й го предам, веднага щом свърши с гимнастическите упражнения.

Изглеждах разстроен (такъв си и бях) и това си пролича, когато рекох:

— Не бих искал да го направя. Ще бъде далеч по-добре, ако го предам лично на детето.

— Да не е починал някой от семейството?

— Не. Но има семейни проблеми. Съжалявам, госпожо, но не мога да кажа на никой друг. Отнася се до майката на племенницата ми.

Съпротивата й отслабваше, ала още не бе взела решение. Тогава в спора се включи и Пийт. Носех го седнал на лявата си ръка, а с дясната придържах гърдите му; не исках да го оставям в колата, а и знаех, че Рики ще иска да го види. Обикновено се примирява да го носят така доста време, но този път изглеждаше отегчен.

— Х-р-р-р?

Тя го погледна и рече:

— Хубав котарак. И аз имам една котана в къщи, досущ като него, може и да са от едно котило.

Рекох важно:

— Той е котаракът на Фредерика. Трябваше да го взема със себе си, защото… ами, защото е необходимо. Няма кой да се грижи за него.

— О, горкичкият! — тя го почеса под брадата, направи го правилно, слава Богу, и Пийт прие ласката, пак слава Богу, с протегнат врат напред и затворил очи в неприлично доволно изражение. Иначе той е в състояние да заема много твърда линия с непознати, особено ако не му харесат първите им стъпки.