Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

Настойничката на младежта ми каза да седна на масата под дърветата пред главната квартира. Бе достатъчно отдалечена, за да може едно частно посещение да се осъществи под зоркото й око. Благодарих й и зачаках.

Не видях кога бе приближила Рики. Чух вика „Чичо Дани!“ и още един, когато се обърнах:

— Довел си и Пийт! О, това е чудесно!

Пийт издаде едно дълго, клокочещо „М-ъ-ъ-ъ-р!“ и скочи от моите ръце в нейните. Тя го улови сръчно, нагласи го в позата, която най-много му допада, след което за няколко секунди ме загърбиха, докато си разменяха любезности по котешкия протокол. Сетне тя вдигна глава и рече сериозно.

— Чичо Дани, ужасно се радвам, че си тук.

Не я целунах; не я докоснах изобщо. Не съм от онези, които си падат по галенето на деца, а и Рики бе от онзи тип дечурлига, които приемат ласките, само когато са неизбежни. Нашите отношения още от началото, когато тя бе шестгодишна, се основаваха на взаимното уважение към индивидуалността и личното достойнство на другия.

Но я гледах. С възлестите си коленца, още слабички, но бързи, тя не бе толкова хубава, както бе като малко дете. Шортите и тениската, с които бе облечена, плюс белещата се от слънцето кожа, драскотините и раните и обяснимата мръсотия не добавяха много към женствения й блясък. Бе като ескиз с молив на онази жена, в която щеше да се превърне; недодялаността й на младо жребче се загатваше единствено от огромните й, сериозни очи и очарованието на измацаната й муцунка.

Изглеждаше възхитително.

Рекох:

— И аз ужасно се радвам, че съм тук, Рики.

Опитвайки се несръчно да задържи Пийт с една ръка, тя бръкна с другата в издутия джоб на шортите си.

— Но съм и изненадана. Току що получих писмо от теб — извикаха ме тъкмо като раздаваха писмата; още не съм го отворила. Да не би в него да пише, че ще дойдеш днес?

Тя го извади, измачкано и прегънато, за да влезе в твърде малкия за него джоб.

— Не, не пише това, Рики. В него пише, че заминавам. Но след като го пратих, реших да дойда и да се сбогувам лично.

Изражението й бе мрачно, сведе поглед.

— Заминаваш ли?

— Да. Ще ти обясня, Рики, но е много дълго. Нека седнем и ще ти кажа.

Седнахме един срещу друг на масата под дървесата и аз заговорих. Пийт лежеше на масата между нас, подобно статуята на лъв, каквито обикновено стоят пред библиотеките, стъпил с лапки върху смачканото писмо, присвил доволно очи, пееше тихичката си песен, прилична на бръма на рой пчели в гъста ливада детелини.

Изпитах голямо облекчение, че тя вече знаеше за женитбата на Майлс и Бел, никак нямаше да ми е приятно аз да й го съобщавам. Вдигна глава, сетне веднага сведе поглед и рече напълно безизразно:

— Да, знам. Татко ми писа за това.

— Аха, разбирам.

Изведнъж придоби мрачно изражение, което въобще не бе детинско.

— Аз няма да се върна там, Дани. Няма да се върна.

— Виж какво, Рики-тики-тави, знам как се чувстваш. Определено не искам да се връщаш там, бих те взел със себе си, ако можех. Но как би могла да не се върнеш? Той е твой татко, а ти си само на единайсет години.

— Няма нужда да се връщам. Той не ми е истински баща. Баба ще дойде да ме вземе.

— Какво? Кога ще дойде?

— Утре. Ще пътува с кола от Броули. Писах й и я попитах дали не мога да отида да живея при нея, защото няма да остана повече с татко, след като онази е там. — Успя да вложи в това местоимение повече презрение, отколкото всеки възрастен би изразил с една ругатня. — Баба ми отговори, писа ми, че не се налага да живея при него, след като не искам, защото той така и не ме е осиновил и тя е моята законна настойничка. — Погледна ме загрижено. — Истина е, нали? Не могат да ме принудят.

Усетих как ме облива могъщата вълна на огромно облекчение. Единственото, което ме тревожеше от „завръщането ми“, бе как да предпазя Рики от вредното влияние на Бел за… ами, през следващите две години; да, струваше ми се, че две години щяха да бъдат напълно достатъчни.

— Щом не те е осиновил досега, Рики, съм напълно сигурен, че баба ти ще успее, стига и двете да проявите твърдост. — После се намръщих и прехапах устни. — Но утре можеш да имаш неприятности. Могат да се възпротивят и да не те пуснат с нея.

— Как могат да ме спрат? Просто ще се кача в колата и ще замина.

— Не е толкова лесно, Рики. Тези, които ръководят лагера, трябва да спазват известни правила. Баща ти — имам предвид Майлс, — Майлс те е довел тук; и те няма да са съгласни да те пуснат с някой друг, освен с него.

Долната й устна увисна.