Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

След като десет дни не ми изпратиха доклад, реших да пия една студена вода за паричките си. Но няколко дни по-късно в офиса на Джон пристигна въздебел плик.

Бел е била бая дейно момиче. Родена шест години преди обявената от нея дата, тя се бе омъжвала два пъти преди да навърши осемнайсет години. Единият път не се брои, защото мъжът вече бил женен; ако пък изобщо се е развела с втория, то агенцията не бе открила данни за това.

Оттам насетне се бе омъжвала най-малко четири пъти, като в единия от случаите се бе представила за „войнишка вдовица“. Развеждала се бе веднъж (тя е била в ролята на ответник по делото) и един от съпрузите и бе починал. Би трябвало да е все още „омъжена“ за останалите.

Полицейското й досие бе обемисто и интересно, но очевидно е била обвинена в престъпление само веднъж, в Небраска, и е била осъдена условно, без да лежи в затвора. Постъпката й била установена само по пръстови отпечатъци, тъй като тя сменила името си и се сдобила с нов номер на осигурителната си карта. От агенцията ме питаха дали да информират властите в Небраска.

Отговорих им да не си правят труда, тя бе изчезнала преди девет години, а и престъплението й се състоеше в подбуждане към измама в хазартна игра. Питах се как ли бих постъпил, ако ставаше дума за разпространение на наркотици? Необмислените решения носят усложненията в самата си същност.

Изостанах от графика с чертежите и преди да се усетя дойде октомври. Описанията ми бяха все още наполовина, а с исковете дори не бях започнал. Нещо по-лошо, не бях предприел нищо по организирането на сделката — така че да не пропадне. Не можех да го направя, преди да разполагам с напълно завършена работа, която да покажа. Нито пък имах време да установя необходимите делови връзки. Започнах да си мисля, че бях допуснал грешка, че не помолих д-р Туичъл да нагласи машината си на трийсет и две години, вместо на трийсет и една и няколко седмици; бях подценил времето, което щеше да ми е необходимо, и бях надценил собствените си способности.

Не бях показвал моите играчки на приятелите си — Сътънови, — не защото исках да ги крия, а защото не исках да се изприказват маса приказки и да чуя безполезни съвети, преди нещата да са завършени. Последната събота на септември трябваше да отида с тях в клуба. Тъй като бях закъснял с графика си и бях работил предишната вечер до късно, на сутринта мъчителният звън на будилника ме разбуди, за да се избръсна и да съм готов, когато дойдат. Спрях садистичната машинка и благодарих Богу, че през 2001-а се бяха избавили от такива ужасни уреди, сетне се изправих в състояние гроги и отидох до дрогерията на ъгъла, за да им телефонирам, че няма да мога да отида, защото трябва да работя.

Слушалката вдигна Джени.

— Дани, работиш прекалено много. Един уикенд сред природата ще ти се отрази добре.

— Не мога, Джени. Трябва. Съжалявам.

Джон вдигна слушалката на другия телефон и рече:

— Какви са тези глупости?

— Трябва да работя, Джон. Просто трябва. Предай поздравите ми на останалите.

Върнах се горе, изгорих някоя и друга препечена филия, вулканизирах няколко яйца и се върнах към „Дан Чертожника“.

Час по-късно те задумкаха на вратата ми.

Този уикенд никой от нас не отиде в планините. Вместо това им демонстрирах и двата апарата. Джени не бе особено впечатлена от „Дан Чертожника“ (това не бе уред за жени, освен ако самите не са проектантки), но зяпаше „Протей Пийт“ с широко отворени очи. Тя въртеше къщата си с „Наето момиче“ — втори модел, и можеше да оцени колко много повече бе в състояние да върши новата машина.

Джон обаче схвана важността на „Дан Чертожника“. Когато му показах как мога да се подпиша само като натисна няколко клавиша — признавам си, че бях го тренирал, — веждите му си останаха вдигнати.

— Приятелю, ти ще изхвърлиш хиляди чертожници на улицата.

— Не, няма. Недостигът на инженерни таланти в тази страна се задълбочава с всяка година; този автомат ще ни помогне да запълним дупката. След едно поколение ще видиш този апарат във всеки инженерен или архитектурен офис в страната. Без него ще бъдат загубени, както един съвременен механик е загубен, ако му вземеш инструментите.

— Говориш така, сякаш го знаеш.

— Знам го.

Той погледна „Протей Пийт“ — бях му наредил да почисти работния тезгях, — а сетне отново „Дан Чертожника“.

— Дани… понякога си мисля, че може би ми каза истината, нали разбираш — в деня, когато се запознахме.