Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

— Аз, Даниел, вземам теб, Фредерика… докато смъртта ни раздели.

Пийт бе моят кум. Свидетели мобилизирахме в сградата на съвета.

Веднага след това напуснахме Юма и отидохме в едно ранчо-къмпинг, наехме вила далеч от главната сграда, снабдена с моя „Енергичен бобър“, който да тегли и да мъкне, тъй че не се налагаше да се срещаме с никого. Пийт проведе една монументална битка с котарака, който дотогава бе „стопанинът“ на ранчото, ето защо трябваше или да го държим вътре, или под око навън. Това бе единственият недостатък, за който мога да се сетя. Рики прие положението си на омъжена така, сякаш тя го бе изобретила, а аз… е, аз пък имах Рики.

Няма кой знае какво още за разказване. С акциите от пакета на Рики — това бе най-големият самостоятелен пакет, — преместих Макбий на горния етаж в ролята на „почетен инженер-изследовател“ и назначих Чък за главен инженер. Джон е шефът на „Аладин“ и непрекъснато заплашва, че ще се пенсионира, но тревогата е фалшива. Той, аз и Джени държим контрола в компанията, след като той е бил достатъчно предвидлив да издаде преференциални акции и да не изпусне контролния пакет. Не съм в бордовете и на двете корпорации; не ги управлявам и те се конкурират. Конкуренцията е хубаво нещо — Дарвин добре го е измислил.

А що се отнася до мен, то аз съм си „Инженерна компания Дейвис“ — чертожна зала, малка работилница и един стар механик, който ме смята за луд, но изпълнява чертежите ми с поносима точност. Когато завършим нещо, подавам документи за лицензиране.

Възстанових бележките си от разговорите с Туичъл. Сетне му писах да му съобщя, че съм успял и съм се върнал чрез Студено спане… извиних му се раболепно, че се бях „усъмнил“ в него. Питах го дали иска да види ръкописа, след като го завърша. Той изобщо не ми отговори и предполагам, че още ми е сърдит.

Но аз наистина пиша и сетне ще разпратя книгата до всички библиотеки, дори ако се наложи да я издам на собствени разноски. Поне това му дължа. Дължа му, разбира се, много повече; дължа му и за Рики. И за Пийт. Ще озаглавя книгата „Невъзпят гений“.

Джени и Джон изглеждаха така, сякаш ще живеят вечно. Благодарение на гериатрията, чистия въздух, слънцето, физическите упражнения и характера си, който не се поддава на никакви тревоги, Джени е все така хубава на… предполагам, че е на шейсет и три години. Джон продължава да смята, че съм „само“ един ясновидец и не иска да приеме доказателствата. Е, добре де, как съм го направил? Опитах се да обясня на Рики, но тя се обърка, когато й казах, че докато сме прекарвали медения си месец, наистина и без майтап съм бил и в Боулдър, а докато бях при нея в Девическия скаутски лагер, същевременно лежах упоен от наркотици в долината Сан Фернандо.

Тя се намръщи. Затова рекох:

— Нека погледнем теоретически на въпроса. Изглежда логично, ако подходиш към проблема по математически път. Да предположим, че вземем едно морско свинче — бяло с кафеви петна. Слагаме го в клетката и го изпращаме с една седмица назад във времето. Но преди една седмица ние вече сме го намерили там, така че в това време го слагаме в една клетка със самото него. И сега имаме две морски свинчета… макар всъщност това да е едно и също свинче, едното със седмица по-старо. Тъй че като вземеш едното от тях и го върнеш една седмица назад…

— Чакай малко! Кое от двете?

— Кое ли? Ами то си е едно. Ще вземеш онова, което е със седмица по-младо, разбира се, защото…

— Нали каза, че е само едно. Сетне каза, че са две. После пък каза, че двете са едно. Но си щял да вземеш едното от двете… след като те са само едно…

— Опитвам се да обясня как двете могат да са само едно. Ако вземеш по-младото…

— Как можеш да разбереш кое от двете свинчета е по-младо, след като си приличат като две капки вода?

— Ами, можеш да отрежеш опашката на онова, което ще изпращаш назад. Сетне, като се върне, можеш да…

— Но, Дани, защо е необходима такава жестокост? А освен това морските свинчета нямат опашки.

Като че ли това доказваше нещо. Не биваше изобщо да се впускам в обяснения.

Но Рики не е човек, който да се ядосва за маловажни неща. Като видя, че се разстроих, тя рече:

— Ела тук, скъпи. — Разроши колкото коса ми бе останала и ме целуна. — Не си те представям двоен. Единия от теб е всичкото, което ми е нужно на света. Кажи ми само следното: радваш ли се, че ме изчака да порасна?

Употребих всичките си способности да я убедя, че се радвам.

Тълкованието, което се опитах да й дам, обаче, не обяснява всичко. Бях се пообъркал, макар аз, самият, да се возех на въртележката и да броях завъртанията й. Защо не открих съобщението за собственото си възвръщане? Имам предвид второто, през април 2001-а, а не през декември 2000-а. Би трябвало; бях там и проверявах онези списъци. Събудиха ме (вторият път) в петък, на 27 април 2001-а; би трябвало съобщението да излезе в броя на „Таймс“ от следващия ден. Но не го видях. Проверих и ето ти го: „Д.Б.Дейвис“ в броя на „Таймс“ от събота, 28 април, 2001-а.