Артър Кларк - Градът и звездите

Още щом погледна лицата на членовете на Съвета, Алвин разбра какво решение са взели. Не се изненада, нито се разочарова и докато слушаше изложението на Председателя, не прояви очакваното от съветниците вълнение.

— Алвин — започна Председателят, — ние обсъдихме много внимателно ситуацията, създадена от твоето откритие, и стигнахме до единодушно решение. Тъй като никой не желае промени в нашия начин на живот и тъй като само веднъж на няколко милиона години се ражда човек, способен да напусне Диаспар, дори и да има как, то тунелите към Лис са ненужни и дори могат да бъдат опасни. Затова входът към залата с подвижните пътища се затваря. Освен това, тъй като може да има и други начини да се напусне градът, паметта на мониторите ще бъде изследвана. Изследването вече започна. Обсъдихме също така трябва ли да се вземат мерки спрямо тебе и ако трябва, какви да бъдат. С оглед на младостта ти и изключителните обстоятелства около твоя произход, смятаме, че не можем да те осъдим за стореното. Всъщност, като разкри потенциалната опасност за нашия начин на живот, ти направи услуга на града и ние ти изразяваме благодарност за това.

Раздаде се одобрителен шепот и по лицата на съветниците се разля задоволство. Трудното положение бе овладяно своевременно, бяха заобиколили необходимостта да осъдят Алвин и сега можеха да се разотидат с убеждението, че като главни граждани на Диаспар са изпълнили своя дълг. Ако нещата вървяха добре, можеха да минат векове, преди отново да ги потърсят.

Председателят погледна въпросително Алвин, може би се надяваше младежът да се отплати с благодарност към Съвета за това, че се е отървал толкова леко. Но очакванията му бяха напразни.

— Мога ли да задам един въпрос? — любезно запита Алвин.

— Разбира се.

— Предполагам, че Централният компютър е одобрил вашите действия?

При други обстоятелства въпросът би бил неуместен. Съветът не бе задължен да оправдава решенията си или да обяснява как е стигнал до тях. Но по някакъв странен каприз на Централния компютър Алвин бе станал негов довереник. Намираше се в изгодна позиция.

Въпросът явно предизвика известно смущение и отговорът звучеше доста колебливо.

— Естествено, посъветвахме се с Централния компютър. Той ни каза да мислим с главите си.

Алвин очакваше нещо подобно. Централният компютър бе заседавал със Съвета едновременно с техния разговор… всъщност едновременно с грижите си за милиони други задачи в Диаспар. Също както Алвин, той знаеше, че каквото и да реши Съветът сега, то няма значение. Бъдещето окончателно се изплъзваше изпод контрола на съветниците в онзи миг, когато в своето щастливо невежество те бяха решили, че кризата е била благополучно преодоляна. Алвин не изпитваше нито чувство на превъзходство, нито сладко предчувствие за предстоящия триумф, докато наблюдаваше тези глупави старци, смятащи себе си за повелители на Диаспар. Той вече видя истинския повелител на града и разговаря с него сред величественото безмълвие на неговия сияен погребан свят. Тази среща изпепели почти всичката надменност в душата му, но все пак оставаше мъничко за един последен риск, който щеше да надхвърли всичко предприемано досега. Докато се сбогуваше със съветниците, той се запита дали не ги изненадва спокойното му съгласие, дали не очакват възмущение против затварянето на пътя към Лис.

Разпоредителите не го придружиха, вече не се намираше под наблюдение — поне не толкова открито. Само Джесерак го последва, докато излизаше от Дома на съвета и крачеше по пъстрите оживени улици.

— Добре, Алвин — каза той. — Държа се безупречно, но мене не можеш да измамиш. Какво си замислил?

Алвин се усмихна.

— Знаех, че ще усетиш нещо; ако ме придружиш, ще ти покажа защо метрото към Лис вече няма значение. А искам да опитам и един друг експеримент; няма да ти навреди, но може да не ти се понрави.

— Отлично. Все още ме смятат за твой наставник, но ролите, изглежда, се разменят. Къде ме водиш?

— Отиваме в Кулата Лоран. Ще ти покажа света извън Диаспар.

Джесерак пребледня, но не отстъпи. После, сякаш не се доверяваше на думите, вдървено кимна и прекрачи след Алвин върху плавно течащото платно на подвижния път.

Докато вървяха по ветровитият тунел, Джесерак не прояви признаци на страх. Сега тунелът беше променен — изчезнала бе каменната решетка, преграждаща пътя към външния свят. Тя нямаше никакво конкретно предназначение и Централният компютър не възразяваше против молбата на Алвин да я премахне. Може би по-късно щеше да инструктира мониторите отново да си припомнят решетката и да я материализират. Но засега коридорът зееше свободно към отвесната външна стена на града.