Артър Кларк - Градът и звездите

Внезапно върху тях се посипаха бучки пръст. Част от корпуса рязко се отвори навън и Джесерак зърна тясна празна стаичка, завършваща с нова врата. Корабът се приближи към отвора на въздухопровода предпазливо, като чувствително същество и сега висеше само на една крачка от него.

— Сбогом, Джесерак — каза Алвин. — Не мога да се върна в Диаспар и да се сбогувам с приятелите си. Моля те, направи го вместо мен. Кажи на Еристон и Етаниа, че се надявам скоро да се върна, ако ли не — благодаря им за всичко. Благодаря и на тебе, макар че може да не одобряваш начина, по който приложих уроците ти на практика. А колкото до Съвета… кажи им, че веднъж открит път не може да се затвори само с резолюции.

Корабът се смали като черно петънце в небето и изведнъж изчезна от погледа на Джесерак. Старецът не го видя да потегля, но скоро от небето долетя най-величественият от всички звуци, създавани някога от човека — протяжният тътен на въздуха, рухващ миля след миля в тунела от вакуум, внезапно пробит в небето.

Джесерак не помръдна дори и след като сетните отгласи на ехото заглъхнаха в пустинята. Той мислеше за заминалото момче — защото за Джесерак Алвин винаги щеше да бъде дете, единственото дете на Диаспар, откакто преди толкова милиони години бе прекъснат цикълът на раждане и смърт. Алвин никога нямаше да порасне, за него цялата Вселена бе играчка, главоблъсканица и той я разгадаваше за собствено удоволствие. Сега бе открил в играта си върховната смъртоносна играчка, способна да разруши остатъците от човешката цивилизация, но както и да свършеше, за него всичко щеше да си остане игра.

Слънцето се скланяше към хоризонта, откъм пустинята полъхна хладен вятър. Но овладял страховете си, Джесерак продължаваше да чака и след малко за пръв път в живота си видя звездите.

Дори и в Диаспар Алвин рядко бе виждал лукс като този, който се разкри пред него, когато вътрешната врата на шлюзовата камера се плъзна встрани. Помисли, че Учителя може да е бил всичко друго, но не и аскет. Едва след доста време се досети, че прекомерният комфорт може да не е безсмислена екстравагантност — навярно този малък свят е представлявал единственият дом на Учителя в дългите странствувания сред звездите.

Не се виждаха никакви прибори за управление, но широкият овален екран, покрил цялата стена отсреща, подсказваше, че това не е обикновена стая. Пред него в полукръг бяха подредени три ниски кушетки, две малки масички и няколко тапицирани стола — някои от тях явно не бяха предназначени за хора — заемаха останалата част от кабината.

Алвин се настани удобно пред екрана и се огледа за робота. За негова изненада машината бе изчезнала, едва след малко я откри, акуратно настанена в една ниша под сводестия таван. Роботът бе довел Учителя по космическите пътища до Земята и после покорно го бе последвал до Лис. Сега, сякаш милионите отминали години изобщо не съществуваха, той бе готов отново да изпълнява предишните си задължения.

За първа проба Алвин му подаде команда и големият екран оживя. Кулата Лоран се появи пред него в странен ракурс, като че лежеше на една страна. Нови опити му предложиха изгледи към небето, към града и към пустинните простори. Образите бяха великолепни, почти неестествено ярки, макар да не изглеждаха увеличени. Алвин продължи още малко с експериментите, докато свикна да подбира желания изглед; сега бе готов за старта.

— Откарай ме в Лис.

Командата бе проста, но как можеше да я изпълни корабът, когато самият Алвин нямаше представа за нужната посока. Не бе помислил за това, а когато се сети, машината вече се носеше с огромна скорост над пустинята. Той вдигна рамене и с благодарност прие факта, че вече притежава слуги, по-мъдри от самия него.

Не можеше да прецени мащаба на изображението, което прелиташе през екрана, но навярно с всяка минута много километри оставаха назад. Недалече от града почвата внезапно придоби мътносив цвят и Алвин се досети, че лети над дъното на някой от изчезналите океани. Навярно някога Диаспар се бе намирал много близо до морето, макар че затова не се намекваше дори и в най-старите записи. Колкото и древен да бе градът, сигурно океаните бяха изчезнали далеч преди основаването му.

Стотици мили по-нататък теренът рязко се издигаше и пустинята отново се появи. Алвин спря кораба над странна плетеница от неясно прозиращи през пясъчния слой черти. За момент те го озадачиха, после разбра, че вижда развалините на някакъв забравен град. Не се задържа дълго, сърцето му се разкъсваше при мисълта, че тия бразди в пясъка са единствената следа от съществуването на милиарди хора.