Артър Кларк - Градът и звездите

— Можеш ли да създадеш безмълвна зона? — запита Алвин.

Мигновено усети характерното „мъртво“ чувство, пълното приглушаване на всички звуци, настъпващо, когато човек попадне в подобна зона. Странно плосък и зловещ сега, гласът на Компютъра проговори:

— Вече никой не може да ни чуе. Кажи какво искаш.

Алвин погледна към робота — той не помръдваше. Може би машината не подозираше нищо и той грешеше, като си въобразяваше, че тя може да има собствени планове. Нищо чудно да го бе последвала в Диаспар като верен, надежден служител и в такъв случай сегашните му замисли изглеждаха особено нечестни.

— Ти чу как срещнах този робот — започна Алвин. — Той навярно притежава безценни знания за миналото, още от дните, преди да е съществувал градът такъв, какъвто го познаваме. Може би ще ни разкаже дори и за други светове, щом е съпровождал Учителя в неговите странствания. За нещастие разговорните му системи са блокирани. Не знам колко надеждна е блокировката, но те моля да я премахнеш.

Гласът му звучеше безжизнено и сухо — безмълвната зона поглъщаше всяка дума, преди да успее да породи ехо. Сред тази невидима и глуха пустота Алвин очакваше молбата му да бъде изпълнена или отхвърлена.

— Твоята поръка засяга два проблема — отвърна Компютърът. — Единият е морален, другият — технически. Този робот е бил създаден, за да изпълнява заповедите на определен човек. Какво право имам да ги потъпквам, дори ако мога?

Алвин бе предвидил този въпрос и имаше няколко готови отговора.

— Не знаем точно, как е била оформена забраната на Учителя — отвърна той. — Ако успееш да поговориш с робота, може би ще го убедиш, че вече не съществуват обстоятелствата, при които е наложена блокировката.

Разбира се, това бе най-явният път. Самият Алвин безуспешно бе изпробвал този метод, но се надяваше Централният компютър с безконечно по-мощния си ум да постигне победа там, където той се проваляше.

— Това зависи изцяло от характера на блокировката — долетя отговорът. — Може да се блокира така, че всяка намеса да доведе до изтриването на информацията в запаметяващите блокове. Обаче не вярвам Учителя да е бил достатъчно опитен, за да го постигне, това изисква доста специализирана техника. Ще запитам твоята машина дали в паметните и блокове е вградена изтриваща команда.

— Не предполагаш ли — тревожно запита Алвин, — че самият въпрос за изтриващата команда може да доведе до унищожаване на паметта?

— За такива случаи има стандартна процедура и аз ще я следвам. Ще подам на машината вторични инструкции: да игнорира въпроса ми, ако има нещо подобно. После лесно ще я въведа в логически парадокс и независимо дали ще ми отговори, или ще мълчи, тя ще бъде принудена да наруши инструкцията. В подобна ситуация, за да се самозащитят, всички роботи постъпват еднакво. Те изчистват входящите си блокове и се правят, че изобщо не е задаван въпрос.

Алвин вече съжаляваше, че е заговорил за това, и след кратка душевна борба реши да възприеме същата тактика — да смята, че не му е задаван въпрос. Поне в едно отношение можеше да бъде спокоен — Централният компютър беше достатъчно способен да се справи с всички коварни уловки в паметта на робота. Алвин нямаше желание да види машината превърната в куп железария, би предпочел доброволно да я върне в Шалмиран заедно с всичките и неразгадани тайни.

Той чакаше с цялото търпение, на което бе способен, докато двата интелекта разговаряха безшумно и недоловимо. Това бе среща между два разума, създадени от човешкия гений в отдавна забравения златен век на най-великите му постижения. А сега и двамата бяха далеч над разбирането на който и да било жив човек.

Изминаха дълги минути преди кухият, приглушен глас на Централния компютър да прозвучи отново.

— Установих частичен контакт — каза той. — Най-после познавам същността на блокировката и мисля, че знам защо е била наложена. Има само един начин да я разруша. Този робот няма да проговори, преди Великите да дойдат на Земята.

— Но това е безумие! — възрази Алвин. — Другият ученик на Учителя също вярваше в тях и се опита да ни обясни как изглеждат. През повечето време говореше безсмислици. Великите никога не са съществували и няма да съществуват.

Положението изглеждаше безизходно и Алвин усети как го обхваща горчиво, безпомощно разочарование. От истината го деляха желанията на един безумец, умрял преди милиард години.

— Може да си прав, като твърдиш, че Великите никога не са съществували — каза Централният компютър. — Но това не значи, че никога няма да съществуват.