Тери Гудкайнд - Кръвта на братството

— Ричард, започвам да се тревожа за теб.

— Знам, но не мога да се накарам да забравя.

— Плащът на властта е тежък, но не бива да позволяваш да те премаже.

— Лесно е да се каже, но всичките тези хора са мъртви по моя вина.

Калан седна на масата пред него и повдигна брадичката му с пръст.

— Наистина ли го мислиш, Ричард, или просто съжаляваш за смъртта на всички тях?

— Калан, проявих глупост. Просто действах. Не помислих преди това. Ако бях използвал главата си, може би всичките тези хора нямаше да умрат.

— Действа по инстинкт. Нали сам каза, че така работи дарбата ти. Поне понякога.

— Но…

— Нека да поиграем на „ами ако“. Ами ако беше постъпил другояче, както сега си мислиш, че би трябвало?

— Ами тогава всичките тези хора нямаше да са мъртви.

— Нима? Не играеш по правилата на „ами ако“. Помисли си, Ричард. Ами ако не бе действал инстинктивно и не бе потънал в Плъзгата? Какво щеше да стане?

— Ами нека да видим. — Той потърка крака си. — Не знам, но нещата щяха да се развият по-различно.

— Да, така е. Щеше да си тук по време на атаката. Щеше да се втурнеш в боя със сбързовете сутринта, вместо вечерта. Щеше да бъдеш изтощен и убит много преди змейовете да се притекат на помощ. Щеше да си мъртъв. И всичките тези хора щяха да загубят своя Господар Рал.

Ричард вдигна глава.

— Звучи приемливо. — Замисли се за миг. — А ако не бях отишъл в Стария свят, Дворецът на пророците щеше да попадне в ръцете на Джаганг. Той щеше да докопа пророчествата. — Изправи се и отиде до прозореца, загледа се в слънчевия пролетен ден. — И никой нямаше да бъда защитен от пътешественика по сънищата, защото щях да съм мъртъв.

— Оставяш емоциите ти да вземат власт над разума.

Ричард се върна и взе ръцете й в своите, едва сега забелязал колко е прекрасна.

— Третото правило на магьосника: страстта управлява разума. Коло предупреждава, че е много коварно правило. Наруших го, защото си помислих, че съм го нарушил.

Калан го прегърна.

— Значи се чувстваш малко по-добре?

Той отпусна ръце на кръста й и се усмихна за пръв път от дни.

— Ти ми помогна да го проумея. Зед постъпваше така. Май ще трябва да разчитам на твоята помощ.

Тя сключи крака около него и го придърпа към себе си.

— Най-добре.

Той я целуна лекичко и тъкмо се канеше да го направи по-сериозно, когато в стаята се появиха трите Морещици. Калан опря буза в неговата.

— Те никога ли не чукат?

— Рядко — прошепна в отговор Ричард. — Кеф им е да подлагат на тестове. Любимото им нещо. Никога не им омръзва да го правят.

Кара, която вървеше най-отпред, спря до тях, гледаше ту единия, ту другия.

— Пак с дрехите, а, Господарю Рал?

— Изглеждате добре тази сутрин, вие трите.

— Да, така е — каза Кара. — И имаме работа.

— Каква работа?

— Когато имаш време — в Ейдиндрил са дошли представители, които искат аудиенция с Господаря Рал.

Бердин размаха дневника на Коло:

— А аз имам нужда от помощта ти за това. Онова, което разбрахме досега, ни беше полезно, но има още много непреведени страници. Чака ни работа.

— Непреведени? — попита Калан. — Аз знам много езици. Това на какъв е?

— Високо Д’Харански — каза Бердин и отхапа от крушата, която носеше в другата си ръка. — Господарят Рал е станал по-добър и от мен в този език.

— Нима? — каза Калан. — Впечатлена съм. Малко са хората, които знаят високо Д’Харански. Чувала съм, че е ужасно труден.

— Трудихме се заедно — каза Бердин. — Нощем.

Ричард се покашля.

— Да се заемем с представителите. — Той повдигна Калан за кръста с две ръце и я остави внимателно на земята.

Бердин размаха крушата си.

— Господарят Рал има много големи ръце. Прилягат съвсем точно на гърдите ми.

Веждата над едно зелено око се вдигна.

— Нима?

— Да — отбеляза Бердин. — Един ден ни накара всичките да му покажем гърдите си.

— Така ли? Всичките?

Кара и Райна останаха с безизразни лица, Бердин кимна. Ричард закри своето с ръка.

Бердин отхапа още веднъж от крушата.

— Но големите му ръце паснаха най-добре върху моите гърди.

Калан се запъти към вратата.

— Е, моите гърди не са големи колкото твоите, Бердин. — Тя забави крачка, разминавайки се с Райна. — Мисля, че ръцете на Райна ще ми паснат най-добре.

Бердин се задави и закашля с крушата, Калан продължи към вратата. На устните на Райна грейна усмивка.

Кара се разсмя сърдечно. Ричард мина покрай нея и тя го плесна по гърба.

— Харесва ми, Господарю Рал. Можеш да я задържиш.