Тери Гудкайнд - Кръвта на братството

Грач се обърна към другите и каза нещо на странен гърлен език, който те разбраха. Отвърнаха му с подобни гърлени звуци, но явно не бяха много съгласни. Грач извиси глас и удари лапа в масивното си туловище — беше не по-малък от останалите. Най-накрая стигнаха до съгласие. Грач се обърна към Ричард и кимна.

Калан отново прегърна косматия звяр.

— Пази се и идвай да ни виждаш когато можеш. Вечно ще съм ти задължена, Грач. Обичам те. И двамата те обичаме.

След последна безмълвна прегръдка с Ричард Грач поведе змейовете. Те разпериха криле и изчезнаха в нощта.

Ричард застана до Калан, заобиколен от гардовете си, от армията си и от труповете по бойното поле.

Ричард се стресна и се събуди. Калан се бе свила на кравай с гръб към гърдите му. Раната на рамото му, нанесена от кралицата на сбързовете, го болеше. Беше позволил на лечителя на армията да я намаже с мехлем, после, твърде изтощен, за да стои на краката си, се бе строполил в леглото в стаята за гости, която използваше. Дори не успя да свали ботушите си, неудобната болка в хълбока му подсказа, че Мечът на истината е все още в ножницата на кръста му и че лежи върху него.

Калан се размърда в прегръдката му — чувство, което го изпълни с радост, но в следващия миг си спомни за хилядите трупове, хилядите загинали заради него и радостта му се стопи мигновено.

— Добро утро, Господарю Рал — поздрави го бодър глас.

Намръщи се към Кара и избоботи някакъв поздрав. Калан примигна на светлината, нахлуваща през прозореца.

Кара им махна с ръка.

— По-приятно е без дрехи.

Ричард се намръщи. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Моля?

Въпросът я озадачи.

— Струва ми се, че ще се убедите, че подобни неща стават по-добре без дрехи. — Тя вдигна ръце на хълбоците си. — Мислех, че поне дотам сте информирани.

— Кара, какво правиш тук вътре?

— Улик искаше да те види, но се страхуваше да влезе, така че го направих аз. За човек с неговия ръст е доста срамежлив.

— Трябва да се поучиш от него — каза Ричард и се изправи на леглото. — Какво иска?

Калан разтърка очи и също седна.

— Не би било лошо.

Кара се усмихна, но щом Ричард я погледна, стана сериозна.

— Открил е тяло в основата на скалата под Кулата.

Ричард се извъртя и седна на ръба на леглото.

— Защо не ми каза веднага!

Калан се спусна да го настигне, той вече се бе втурнал към коридора, където чакаше Улик.

— Намери ли го? Намери ли тялото на старец?

— Не, господарю Рал. Тялото беше на жена.

— На жена ли? Каква жена?

— Беше в лош вид, след толкова време, но я познах по изпочупените зъби и дрипавото одеяло. Оная старица, Валдора. Дето продаваше медени кейкове.

Ричард разтърка чело.

— Валдора. Странно. И момиченцето, как се казваше?

— Холи. От нея нямаше следа. Не открихме никого другиго. Но има още много за претърсване, а и животните биха могли… ами може да не открием повече нищо.

Ричард кимна, думите го сразиха. Дъхът на смъртта бе навсякъде около него.

Кара каза съчувствено:

— Погребалните клади ще бъдат запалени всеки момент. Ще присъстваш ли?

— Разбира се! — Той овладя гласа си, усетил ръката на Калан върху гърба си. — Задължително. Загинаха заради мен.

Кара се намръщи.

— Загинаха заради „Кръвта на братството“ и Императорския орден.

— Знаем, Кара — каза Калан. — Идваме веднага след като се погрижа за мехлема на рамото му и се приведем в по-приличен вид.

Погребалните клади горяха от дни. Двайсет и седем хиляди мъртви. На Ричард му се струваше, че пламъците отнасят духа му заедно с духовете на загиналите. Стоеше и повтаряше думите заедно с всички останали, нощно време бдеше с тях и така, докато всичко свърши.

„От светлината на този огън и в светлината. Успешно пътуване към света на духовете.“

В последвалите няколко дни състоянието на рамото му се влоши, мястото подпухна, почервеня, втвърди се.

Състоянието на духа му не бе по-добро.

Разхождаше се по коридорите и от време на време наблюдаваше улиците от прозореца, говореше малко. Калан не се отделяше от него, успокояваше го с присъствието си, не го заговаряше, ако той пръв не започне разговор. Ричард не можеше да прогони хилядите мъртъвци от главата си. Преследваше го името, с което го бяха нарекли пророчествата: онзи, който носи смърт.

Един ден, след като рамото му най-сетне започна да заздравява, седеше на масата, която използваше за писалище, и зяпаше в празното пространство. Изведнъж стана светло. Вдигна поглед. Калан бе влязла, а той дори не я бе забелязал. Бе дръпнала завесите, за да влезе слънчева светлина.