Тери Гудкайнд - Кръвта на братството

Ричард усети присъствието и се завъртя. Калан се наведе рязко, във въздуха изригна фонтан от кръв и черва.

Тя се обърна и изкрещя заповед на хората си. Те мигновено се втурнаха в атака.

— Тогава ще умрем заедно, Кралице моя — прошепна Ричард, за да не чуе тя, че се е съгласил с нея.

Редиците бяха изтласкани към площада и Ричард усети присъствието на цял рояк сбързове. Чувството беше толкова силно, че не можеше да разбере колко са. Над главите на войниците в кървавочервени наметала видя някаква зеленикава маса, напредваща към града. Не разбра на какво се дължи.

Дръпна Калан назад. Протестът й прекъсна по средата, щом видя пред очите й да се материализират сбързове. Той затанцува между тях, посичайки ги със светкавична бързина.

Без да спира кървавото си клане, Ричард забеляза още нещо: петна. Помисли си, че сигурно е толкова изморен, че небето започва да му се вижда на петна.

Изкрещя в ярост срещу един ябри, приближил се твърде близо. Отсече ръката, веднага след това и главата. Към него се вдигна още едно острие и той се гмурна под него, мечът се движеше преди него. Нанесе удар с ножа, който стискаше в другата си ръка. Трябваше да изрита един зад себе си, за да има време да освободи меча си.

С ледена ярост осъзна, че сбързовете най-сетне са видели в него единствената си заплаха и го обграждаха. Чу Калан да крещи името му. Всичко наоколо плувна в мънистени очи. Нямаше какво да направи, не можеше да избяга дори да искаше. Усети остриетата, приближаващи застрашително към него, не можеше да им попречи.

Бяха твърде много. Добри духове, просто бяха твърде много.

Вече дори не виждаше войниците. Беше обграден от стена от люспи и триостри ножове. Единствено яростта на магията ги забавяше. Трябваше да каже на Калан, че я обича, вместо да й крещи.

В периферното му зрение навлезе нещо кафяво. Чу вой на сбърз, но не на този, когото той самият бе убил току-що. Зачуди се дали когато човек умира, изпитва подобно объркване. От въртенето и размахването на меча му се виеше свят, прилошаваше му от свирепите удари, които нанасяше.

Отгоре падна нещо огромно. После още едно. Ричард се опита да избърше кръвта на сбързове от очите си, за да може да види какво става. Навсякъде около него се чуваше вой на сбързове.

Ричард видя крила. Кафяви крила. Пред погледа му блеснаха космати криле, които започнаха да изкълчват главите на сбързовете. Нокти раздираха люспите. Дълги зъби се врязваха във вратовете.

Ричард отскочи назад, щом огромен змей тупна на земята точно пред него и премаза близкия сбърз.

Грач.

Ричард замига на парцали невярващо. Навсякъде беше пълно със змейове. Прииждаха все повече и повече, небето бе почерняло — това бяха петната, които му се стори, че вижда.

Грач запрати мъртвия сбърз в „Кръвта на братството“ и се спусна към друг. Всички змейове наоколо правеха същото. От смрачаващото се небе прииждаха нови и нови и се спускаха към сбързовете. Всичко блесна в искрящи зелени погледи. Сбързовете се загръщаха в пелерините си, ставаха невидими, но това не им помагаше. Змейовете успяваха да ги надушат. Нямаше къде да се скрият.

Ричард вдигна меча в две ръце като замаян. Змейовете ревяха страшно. Сбързовете виеха. Ричард се смееше.

Ръцете на Калан се спуснаха около кръста му и го притиснаха.

— Обичам те — прошепна тя в ухото му. — Мислех, че ще умра, без да съм ти го казала.

Той се обърна и се вгледа в зелените й очи.

— Обичам те.

Ричард чу викове. Зелената вихрушка, която бе видял, се оказа море от хора. Десетки хиляди хора, които настъпваха в гръб към „Кръвта на братството“, плъзваха из улиците и сградите и изтласкваха назад войниците в кървавочервени наметала. Д’Харанците откъм страната на Ричард, освободени от сбързовете, се спуснаха яростно срещу „Кръвта“ в смъртоносна атака.

Огромният отряд в зелено помете част от „Кръвта“ и се приближаваше към Ричард и Калан. От двете страни върху сбързовете се изсипваха змейове. Грач ги посичаше и отхвърляше назад. Ричард се покачи върху един фонтан за по-добра видимост. Издърпа Калан за ръката. Около него мъжете оформиха непробиваем обръч, готови да го защитят с живота си.

— Келтонци са — каза Калан. — Мъжете в зелени униформи са Келтонци.

Келтонската армия се предвождаше от човек, когото Ричард познаваше: генерал Болдуин. Щом генералът ги забеляза на фонтана, се запъти към тях през морето войници в червено, като пътьом крещеше заповеди и даваше инструкции. Генералът посече без усилие неколцина по пътя си. Вряза се в бойните редици и след миг вече стоеше пред Калан и Ричард.