Тери Гудкайнд - Кръвта на братството

Остави се магията да го води, след нея тръгнаха яростта и волята му. Освободи жаждата да убива и се плъзна между хората.

Глух като смъртта, острието му намери първата си мишена и един сбърз се строполи мъртъв.

Не си губи силите да убиваш онези, с които могат да се справят и другите — нашепваха му гласовете на духовете. Убивай само тези, които другите не могат.

Ричард се вслуша в гласовете и остави вътрешното си чувство да усети сбързовете наоколо, някои скрити в пелерините си. Затанцува със смъртта и смъртта започна да ги открива преди те да го видят да ги приближава. Убиваше без излишни усилия или допълнителни движения. Всеки замах с меча намираше плът.

Ричард си проправяше път напред, в търсене на люспестите същества, повели „Кръвта на братството“. Докато се движеше из улиците, усещаше топлина от пожарищата, вървеше и душеше. Забиваше меча и чуваше изненаданото съскане. Ноздрите му се изпълниха с вонящата им кръв. Всичко се сля в обща размазана картина на битката.

При все това той знаеше, че няма да е достатъчно. Разбра го с чувство на всеобемащ ужас. Беше сам и при първата мъничка грешка градът оставаше и без него. Все едно човек да се опитва да унищожи колония мравки, като ги убива една по една.

Ябри вече приближаваха по-близо, отколкото той възнамеряваше да им позволява. На два пъти го одраскаха, оставяйки червени следи. По-лошо, наоколо хората му загиваха със стотици наведнъж. „Кръвта на братството“ просто настъпваше напред и умъртвяваше ранените. Битката се проточваше невъзможно.

Ричард погледна слънцето и видя, че вече наполовина е паднало зад хоризонта. Над последните стонове на умиращите падаше покривалото на нощта. Знаеше, че и за него няма да дойде утринта.

Усети нещо да го порязва отстрани по ръката и се извърна. Пред очите му се пръсна глава на сбърз, която бе докопал с меча. Започваше да се уморява, а те напредваха. Вдигна острието и разпори корема на следващия. Не чуваше предсмъртните стонове.

Спомни си Калан. Няма да дочака сутринта. Нито той. Нито тя. Смъртта се спускаше над тях заедно с нощта.

С усилие я избута от мислите си. Не можеше да си позволи да се разсейва. Обърна се. Вдигна острието и отсече лапа. Завъртя се, разпори корем. Изви се, посрещна гладка глава. Заби. Потопи. Отряза. Гласовете му говореха и той реагираше, без да задава въпроси и без да се колебае.

Отчаяно си даде сметка, че са избутани към центъра на Ейдиндрил. Обърна се и огледа просторния площад, който кипеше в смут, объркване и тревога, видя Двореца на Изповедниците на няма и два километра разстояние. Сбързовете скоро щяха да разкъсат редиците им и да проникнат в Двореца.

Чу мощен рев и видя отряд Д’Харански войници зад линията на врага да се врязват в „Кръвта“ от една странична уличка, отклонявайки вниманието на предните редици. От другата страна се изсипаха още толкова и пометоха цял рояк мъже в кървавочервени наметала. Д’Харанците се врязаха в сърцето на „Кръвта на братството“ и ги разпердушиниха на парчета.

Замръзна, щом видя Калан начело на група хора. Водеше не само Д’Харански войници, но и мъже и жени от персонала на Двореца. Кръвта му замръзна в жилите, като си помисли как гражданите на Ебинисия се бяха присъединили към защитниците на града си в края на битката.

Какво прави тя? Трябваше да е в Двореца, на сигурно място. Разбираше, че смелата й постъпка може да се окаже фатална. Имаше прекалено много бойци от „Кръвта“ и тя можеше да бъде заклещена между тях.

Преди това да се случи, тя отблъсна врага. Ричард обезглави един сбърз. Тъкмо когато си помисли, че тя сигурно ще отстъпи и ще се върне в Двореца, тя изскочи от друга улица и нападна пак, врязвайки се на друго място в редиците на врага.

Войниците с кървавочервени наметала се извърнаха към новата заплаха. Сбързовете продължиха да действат все така ефективно, както през целия ден.

Ричард се вряза в кървавочервената редица и се насочи към Калан. След като се бе справил с няколко сбърза, схватката с хората му се струваше бавна и лесна. Само дето разстоянието беше доста голямо. Ръцете му бяха капнали, силата му угасваше.

— Калан! Какво правиш! — Яростта на магията придаваше мощ на гласа му и той я сграбчи за ръката. — Изпратих те в Двореца, за да си на сигурно място!

Тя изтръгна ръката си. В другата си ръка стискаше меч, обагрен с кръв.

— Няма да умра свита в някой ъгъл на дома си, Ричард. Ще се боря за живота си. И престани да ми крещиш!