Лорънс Талбът забуча по телефона.
— Велики Боже, съкрушен съм! Нямам думи! Какво мога да направя?
— Като начало забрави ония гадости за Холидей. Той е търгувал с наркотици колкото и Нейт Саймън.
— Значи не си чул? Оттеглили са това обвинение. Сега случката е грабеж с насилие. Оказал е съпротива и пакетчетата с кокаина са били натикани под ризата му след стрелбата. Струва ми се, че Джак Холидей е подпалил телефоните от Сан Франциско, като е заплашил със скандал цялото швейцарско правителство… Знаеш ли, той играеше в отбора на „Станфорд“.
— Невероятен си, Бъба.
— Никога не съм допускал, че толкова ще се радвам да чуя гласа ти.
— Ще ми обясниш ли едно нещо?
— Всичко каквото мога.
— Анстет. Лукас Анстет.
— Говорихме с него. Нейтън и аз слушахме, а той беше страшно убедителен. Проявихме разбиране.
— Тъй ли?
— Е, подробности не пожела да ни каже. Но понеже знаем, че ти си най-добрият адвокат в тази област, не беше трудно да удовлетворим молбата му. „Талбът, Брукс и Саймън“ разполагат с най-доброто и когато съдия като Анстет го потвърди, можем само да се поздравим, нали?
— Заради влиянието му в съда ли го направихте?
— Не, за Бога! Той дори ни предупреди, че ако се съгласим, ще се отнася по-строго към нас в Апелативния съд. Когато иска да постигне своето, не се спира пред нищо. Направо заявява, че ако приемем предложението му, ще бъдем по-зле.
— Вярвате ли му?
— Е, Нейтън взе да разправя нещо за пръчове, белязани по особен невидим начин, чиито маркировки не могат да се премахнат, без да падне голямо врещене, та затова трябвало да се съгласим. Той винаги се изразява неясно, но обикновено излиза прав.
— Ако загубиш три часа да слушаш нещо, което може да се изрече за пет минути — отбеляза Конвърс.
— Той е мислещо същество, млади човече.
— Де да бях млад. Всичко е относително.
— Обади се жена ти… бившата.
— И?
— Чула името ти по радиото или телевизията и искаше да разбере какво е станало.
— Какво й каза?
— Че се мъчим да се свържем с теб. Че не знаем нищо повече от нея. Гласът й беше много разстроен.
— Моля те, обади й се и я успокой, че съм добре. Имаш ли телефона й?
— Джейн го има.
— Значи излизам в отпуск.
— И то платен — подчерта Талбът.
— Не е необходимо, Лари. Ще получа голяма сума, тъй че си спести парите. Ще се върна след три-четири седмици.
— Бих могъл да го направя, но няма — отсече старшият партньор. — Знам кога съм докопал най-доброто и възнамерявам да го запазя. Ще ти ги преведем в банката — Талбът помълча, след което заговори тихо и настойчиво. — Джоел, трябва да те попитам. Това, което се случи преди няколко часа, има ли нещо общо с работата на Анстет?
Конвърс стисна слушалката толкова силно, че пръстите го заболяха.
— Не, Лари — отвърна той. — Няма никаква връзка.
Миконос, пресушен от слънцето и белосан остров, лежеше насред Егейско море близо до обожавания Делос.
Конвърс взе първия самолет от Женева до Атина, където се прехвърли на малък „Олимпик“, и кацна на острова. Въпреки че загуби един час благодарение на часовата разлика, бе едва четири следобед, когато таксито спря пред входа на банката.
Джоел се беше обадил в банката от летището, без да знае работното й време. Разполагаше само с името на банкера, към когото трябваше да се обърне. Костас Ласкарис го поздрави предпазливо по телефона и му даде да разбере, че за да свършат работата, очаква да види не само паспорта му, а и оригинала на писмото от Е. Престън Холидей със саморъчния му подпис. Въпросният подпис щеше да бъде сравнен с помощта на скенер с подписа, оставен в банката лично от покойния Е. Престън Холидей.
— Чухме, че е бил убит в Женева. Голямо нещастие — заяви Ласкарис.
— Ще пиша на жена му и децата колко скърбите за него.
Конвърс плати на таксито и изкачи ниските бели стъпала с куфар и дипломатическо куфарче в ръка. Костас Ласкарис доста се различаваше от представата, която Джоел си беше създал от разговора по телефона. Беше приятен, оплешивяващ, към шейсетгодишен мъж с топли, тъмни очи и сравнително добър, но не съвършен английски. Посочи на Конвърс стола срещу срещу себе си и заговори доста по-меко, отколкото по телефона.
— Извинявам се за забележката си относно господин Холидей, която може би ви се е сторила коравосърдечна. При все това наистина е голямо нещастие и не знам как иначе да се изразя. Наистина е трудно да страдам за човек, когото никога не съм познавал.
Читать дальше