Робърт Лъдлъм - Заговорът „Аквитания“

— В Бон е най-трудно, там са толкова неповратливи. Един грешен апостроф, и веднага викат полиция. В Тел Авив е просто, парите се въртят безкрайно в спирала като Кнесета им. Лондон и Париж са стандартни и лакомията им е всепоглъщаща. Ще ви искат огромни такси за преводи в други банки, защото знаят, че няма да вдигнете шум около тайните си сметки. Напълно почтено, користолюбиво кожодерство.

— Май знаете всичко за банките?

— Имам опит, господине. Е, как ще разпределим сумата?

— Искам сто хиляди за себе си в банкноти не по-големи от петстотин долара. Можете да разделите остатъка и да ми обясните как да тегля парите, ако имам нужда.

— Не е никак трудно. Трябва да започнем да пишем имена, цифри или детски стихчета.

— Цифри — отсече Конвърс. — Аз съм адвокат. Имената и детските стихчета са категории, за които не искам да мисля в момента.

— Както желаете — заяви гъркът и посегна към тефтера. — Това е телефонът на доктор Бийл. Като свършим, ще можете да му се обадите. А може и да не му се обаждате. Това не е моя работа.

Доктор Едуард Бийл, жител на Миконос, говореше по телефона бавно, с премерени думи. Обмислена реч на учен. Нищо не биваше да става прибързано, всичко трябваше да се обмисли.

— На около седем километра от пристанището има един плаж с повече скали, отколкото пясък, който нощем е пуст. Отидете пеша до него. Тръгнете по крайбрежния път в западна посока, докато видите светлините на няколко шамандури. Застанете до водата. Аз ще ви намеря.

Нощните облаци се носеха по небето, гонени от високия вятър. Луната често надничаше зад тях и спорадично осветяваше пустия малък плаж, където беше срещата. Далече навътре в морето червените лампички на четири шамандури подскачаха по вълните. Джоел се изкатери на скалите и се спусна по мекия пясък към водата. Запали цигара, защото реши, че пламъчето ще оповести присъствието му. Така и стана. След няколко секунди от мрака зад него се чу глас, но поздравът беше съвсем необичаен за възрастен, уважаван учен.

— Стой на място и не мърдай! — беше първата команда, изречена властно. — Сложете цигарата в устата и дръпнете, след това вдигнете ръце и ги дръжте протегнати пред себе си… Добре. Сега пушете, искам да видя дима.

— Господи, задушавам се! — извика Джоел, кашляйки. Океанският бриз върна дима в лицето и му залютя на очите. Внезапно усети острите и бързи движения на ръка, която потупваше дрехите му. — Какво правите? — кресна той и без да иска, изплю цигарата.

— Не носите оръжие — установи гласът.

— Разбира се, че не нося!

— А аз нося. Можете да свалите ръцете си и да се обърнете.

Конвърс се завъртя, като продължаваше да кашля и да търка насълзените си очи.

— Вие сте луд!

— Цигарите са лош навик. На ваше място щях да ги откажа. Освен злото, което причиняват на тялото ви, могат да се използват срещу вас и по много други начини, както се убедихте.

Джоел примигна и се втренчи пред себе си. Човекът, който му държа тази проповед, беше слабичък побелял старец със среден ръст, изправена стойка и костюм от нещо, което приличаше на бял брезент. Лицето му, доколкото можеше да се види на непостоянната лунна светлина, беше силно набръчкано, а на устните му играеше бегла усмивка. В ръката си уверено държеше пистолет, насочен към главата на Конвърс.

— Вие ли сте Бийл? — запита Конвърс. — Доктор Едуард Бийл?

— Да. Успокоихте ли се вече?

— Ако говорите за шока от милото ви приветствие, горе-долу.

— Добре. Тогава мога да сваля това — ученият коленичи на пясъка до брезентова торба, мушна вътре оръжието и се изправи. — Съжалявам, но трябваше да съм сигурен.

— В какво? Да не съм командос?

— Холидей е мъртъв. Биха могли да изпратят на ваше място друг човек. Някой, който да види сметката на стареца от Миконос. Ако беше така, той непременно би носил оръжие.

— Защо?

— Защото нямаше да знае, че съм старец. Бих могъл аз да съм командосът.

— Знаете ли, че беше възможно, макар и малко вероятно, и аз да съм въоръжен. Щяхте ли да ми пръснете черепа?

— Почтен адвокат, който идва за първи път на острова и току-що е минал през контрола на летище Женева? Откъде щяхте да го вземете? Кого познавате на Миконос?

— Бих могъл да уредя нещо — неубедително запротестира Конвърс.

— Следя ви от момента, в който пристигнахте. Отидохте направо в банката, след това в хотел „Кунени“, където седнахте в градината и пихте една чашка, преди да се качите в стаята си. Не сте говорил с никого освен с моя приятел Костас, с шофьора на таксито, с чиновника на рецепцията и със сервитьорите в градината. Ако наистина се окажехте Джоел Конвърс, нямаше от какво да се опасявам.