Робърт Лъдлъм - Заговорът „Аквитания“

Главите отново се обърнаха, този път към фигурата до прозореца. Отговор нямаше. Конвърс продължаваше да гледа езерото.

— Господин Конвърс?

— Моля? — Джоел се обърна с намръщено чело, мислите му очевидно се рееха далече от Женева.

— Така ли е, господине?

— Не чух въпроса ви.

— Срещнахте ли се днес с господин Холидей?

Конвърс помълча.

— Да — отвърна след малко.

— И?

— И… той се съгласи с окончателното разпределение на акциите от клас А.

Последва очевидно облекчение от страна на американците и мълчаливо съгласие от представителите на „Берн“. И двете реакции не убягнаха на Джоел и при други обстоятелства би се замислил върху тях.

— Тогава да започнем работа, както предложи господин Холидей — каза арбитърът и си погледна часовника.

Изниза се цял час и започна втори. Бръмченето на гласовете се смесваше с шумоленето от разменяните страници, изясняваха се клаузи, включваха се нови параграфи. Холидей още го нямаше. Запалиха лампите, защото обедното небе притъмня, заговори се за настъпваща буря.

Внезапно зад дебелата дъбова врата се разнесоха писъци, които толкова се засилиха, че породиха страх у всички. Някои скочиха от столовете си около масата и шокирани застинаха на място. Други се втурнаха към вратата. Между тях беше и Конвърс. Арбитърът завъртя топката и дръпна вратата с такава сила, че я блъсна в стената. Никога нямаше да забравят гледката, която се разкри пред очите им. Джоел се втурна навън, като разблъскваше с лакти и ръце хората пред себе си.

Беше Ейвъри Фаулър. Бялата му риза беше подгизнала от кръв, гърдите му бяха решето от кървящи рани. Когато той падна, вдигнатата му яка се откъсна и откри окървавеното гърло. Хрипливото дишане беше до болка познато на Джоел — беше държал главите на децата в лагерите, докато хлипаха от гняв и неизразим страх. А сега държеше главата на Ейвъри Фаулър, след като го положи на пода.

— Божичко, какво стана? — извика Конвърс и прегърна умиращия.

— Те се… върнаха — изкашля думите съученикът му. — Асансьорът. Причакаха ме в асансьора… Казаха, че е заради „Аквитания“, това е името, което използват… „Аквитания“. Господи! Мег… децата! — главата на Ейвъри Фаулър се изви в спазъм към дясното рамо и окървавеното гърло изпусна последния му дъх.

Конвърс стоеше под дъжда с подгизнали дрехи и гледаше нещо невидимо във водата, където само преди час фонтанът беше изхвърлял струи към небето.

Умът му бе парализиран.

Той мина покрай дългото мраморно гише на рецепцията на хотел „Ришмон“ и се запъти към витата стълба вляво. Направи го по навик — апартаментът му беше на втория етаж, а обкованите с мед и тапицирани с виненочервено кадифе асансьори бяха повече за украса, отколкото за бързина.

Не забелязваше нищо около себе си, беше напълно безчувствен. Всяка частица от ума и тялото му бе вцепенена, разпръсната в някакво безвъздушно пространство. Един човек, когото бе познавал като момче под едно име, години по-късно беше умрял в ръцете му под друго, а думите, които бе прошепнал в жестокия миг на смъртта, бяха колкото неразбираеми, толкова и смразяващи. „Аквитания“. Казаха, че е заради „Аквитания“… Къде беше разумът? Къде се криеше логиката? Какво означаваха тези думи и защо беше въвлечен в тяхното неуловимо значение? Знаеше, че е въвлечен и че цялата отвратителна история, в която неволно се бе забъркал, имаше своите корени нейде в него. Името на един човек му бе подействало като магнит. Джордж Маркъс Делавейн, палачът от Сайгон.

— Monsieur! — сподавеният вик долетя отдолу, той се обърна и видя официално облечения портиер да тича през фоайето нагоре по стъпалата. Името му беше Анри и се познаваха от близо пет години. Приятелството им надхвърляше отношенията между служител и гост на хотела — често бяха играли заедно комар в Дивон ле Бен, отвъд границата на Франция.

— Здравей, Анри.

— Mon Dieu, Джоел, добре ли си? Търсят те непрекъснато от службата ти в Ню Йорк. Чух по радиото, цяла Женева говори за това! La drogue! Наркотици, престъпления, оръжия… убийство! Вече нахлуват и тук!

— Това ли съобщиха?

— Съобщиха, че под ризата му са открили пакетчета с кокаин. Уважаван avocat international, подозиран, че е връзка…

— Това е лъжа! — прекъсна го Конвърс.

— Но така говорят по радиото, какво друго мога да кажа? Споменаха и твоето име, бил умрял в ръцете ти… Разбира се, не си замесен, бил си просто там заедно с другите. Чух името ти и ужасно се разтревожих! Къде беше досега?