Любомир Николов - Последната врата

Гилмориен иска да каже нещо, но от устата му излита само задавено възклицание. Той трескаво те сграбчва за ръката и посочва обратно към завоя.

— Назад! Бързо назад!

Ала когато достигате завоя, пътят е пуст. От стария просяк няма и следа.

— А аз го помислих за стар, бездомен елф — тихо прошепва Гилмориен. — Разбирате ли какво означава това, приятели? Всеки от нас си мислеше, че е срещнал несретник от своя народ. А всъщност на пътя ни е стоял вълшебник — един от онези малцина, които все още бродят по света.

Напразно обикаляте назад по пътя. Просякът е изчезнал безследно. Остават ти само въпросите. Защо го срещаш вече за втори път… и какво е искал всъщност от теб?

Отговор няма. Когато разбираш, че всякакво търсене е безполезно, ти отново повеждаш своя отряд надолу по пътя.

Мини на 56.

Когато очите ти привикват към полумрака, ти различаваш, че напред тунелът постепенно се разширява, но двайсетина крачки по-навътре го прегражда здрава каменна стена, висока около три метра. Върху стената е застанало прегърбено от старост джудже. Досещаш се, че това трябва да е тукашният вожд, защото белите му одежди са отрупани с украшения от злато и скъпоценни камъни.

Мини на 81.

— Не — възразяваш ти. — Тъкмо от алчността на хората трябва да се боим. Ако им покажем дори само един скъпоценен камък, те няма да имат покой, докато не ги доведем тук. По-добре ще е да продължим напред.

— И аз така мисля — съгласява се джуджето. — Вървете след мен.

Продължавате напред по приказните тунели и коридори на подземния град. Наоколо царува пълна тишина и стъпките ви отекват звънко под високите сводове. Джуджето ви води без колебания, сякаш е живяло тук от рождение. Постепенно тунелите започват да се изкачват нагоре, докато най-сетне достигате стръмна спирална стълба.

— Натам трябва да е изходът — казва джуджето. — Идвайте.

— Почакайте малко — раздава се мекият глас на елфа. — Ние, елфите, не държим особено на блестящите камъчета. Но знам, че хората са готови на всичко за тях. Дали да не вземем малко скъпоценни камъни, преди да напуснем града?

Ако си съгласен с предложението на елфа, мини на 79.

Ако смяташ, че няма да ви трябват скъпоценни камъни, мини на 63.

Отрядът на елфите изчезва като по магия сред тръстиките, а вие мълчаливо се отправяте обратно към границите на мочурището. Едва когато наближавате Големия кръстопът, Шургуп промърморва:

— Добре се отървахме… Само дали не ни излъгаха за вратата?

— Не са ни излъгали — твърдо отвръща Гилмориен. — Можем да отпишем Устурим. Накъде ще продължим сега, приятели?

Отново всички погледи се отправят към теб. Коя посока ще избереш?

На юг, към Стария разклон — мини на 222.

На запад, към гората Дениарда — продължи на 187.

На север, към Химурганския проход — попадаш на 242.

Кого ще изслушаш най-напред?

Арнир — мини на 194.

Гилмориен — прехвърли се на 74.

Шургуп — продължи на 101.

Банун — отгърни на 120.

Събужда те пронизителният вик на Арнир. Скачаш и трескаво се оглеждаш.

Утрото вече настъпва и между дърветата се носят ефирни воали от полупрозрачна мъгла. Но тя не е толкова гъста, че да закрие тревожната гледка: обградени сте! Няколко десетки елфи в зелени облекла са сключили плътен обръч около поляната. И най неприятното е, че всеки един от тях държи обтегнат лък със стрела върху тетивата.

През главата ти изведнъж прелитат чутите някога легенди за Елоида. Разказват, че тукашните елфи ревниво пазели своята територия и не допускали никого навътре в гората. С горчиво съжаление се питаш защо си спомняш тия предания чак сега. Но вече е късно. Нищо не може да се промени.

Най-високият елф пристъпва напред и застава пред Гилмориен.

— Здравей, братко — изрича той с мелодичен, но враждебен глас. — Странни гости си ни довел тази нощ. Не подобава на един достоен елф да се движи в подобна компания, а още по-малко — да я води по нашите съкровени места. За джуджето не бих възразил. Здрава дружба е свързвала някога нашите народи, макар че днес от нея остава само тъжен спомен. Но останалите… Човек, трол… и таласъм. Таласъм! Откакто се помни нашият род, никога не сме разрешавали на тия гнусни твари да оскверняват с нозете си чистата трева на Елоида!

Гилмориен се кани да отговори нещо, но в това време Шургуп рязко се изправя и размахва ръце. Наоколо лъковете трепват.

— Гнусни твари, гнусни твари! — възмутено крещи таласъмът. — Само това чуваме от вас! А после се чудите защо има вражда между нашите народи! Това ли е доброто, което проповядвате? Това ли ви е душевната красота — да плюете върху бедните и грозните? Проклети да сте, високомерни изчадия! Убийте ме и престанете да се подигравате!