Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Немес се фазоизмести и се затича по тунела, сега изпълнен с все по-силна светлина. Независимо каква преднина имаха Ендимион и неговите съюзници, тя щеше да ги настигне. Би й доставило удоволствие да отсече главата му, докато е фазоизместена — за наблюдателите в реалното време изпълненото от невидим палач обезглавяване изглеждаше свръхестествено, — но трябваше да получи от Ендимион известна информация. Най-лесно осъществимата възможност беше да го отвлече от неговите приятели от Спиралния спектър, като го заобиколи със същото фазирано поле, което пазеше и самата нея, да вкара в мозъка му игла, за да го обездвижи, да го върне на спускателния кораб, да го напъха във възкресителната ясла и после да изиграе малък театър пред полковник Винара и командир Солзников, като им благодари за помощта. Когато корабът им напуснеше орбита, можеха да „разпитат“ Рол Ендимион:

Немес щеше да вкара в мозъка му микровлакна и да извлече РНК и спомените му. Ендимион никога повече нямаше да се върне в съзнание: когато заедно с близнаците си научеше от спомените му каквото й трябваше, щеше да го унищожи и да изхвърли трупа му в космоса. Целта й бе да открие детето на име Енея.

Внезапно светлините угаснаха.

„Докато съм фазоизместена — помисли си Немес. — Невъзможно.“ Нищо не можеше да се случи толкова бързо.

Тя рязко спря. В тунела нямаше абсолютно никаква светлина, нищо, което тя да е в състояние да усили. Премина на инфрачервено виждане и огледа прохода пред и зад себе си. Празен. Отвори уста и издаде сонарен вик, после бързо се обърна, за да направи същото и в обратната посока. Нищо — ултразвуковият писък отекна и се върна обратно. Тя измени полето около себе си, за да прати в двете посоки дълбочинно радарен импулс. Тунелът беше празен, но дълбочинният й радар регистрира лабиринт от подобни тунели цели километри наоколо. Зад дебела метална врата на трийсет метра пред нея имаше подземен гараж, пълен с коли и човешки фигури.

Все още предпазливо, Немес премина за миг към реално време, за да види как така светлините са угаснали само за микросекунда.

Фигурата бе точно пред нея. Немес имаше по-малко от една десетохилядна от секундата, за да се фазоизмести отново, когато четири покрити с шипове юмрука я удариха със силата на сто хиляди булдозера. Беше отхвърлена назад до началото на тунела, прелетя през разбитата стълба, през твърдата каменна стена на прохода и потъна дълбоко в самата скала.

Светлините останаха угасени.

През двайсетте стандартни дни, през които остана на Марс, великият инквизитор го намрази много повече, отколкото би могъл да мрази дори самия ад.

Планетните прашни бури симум бушуваха по време на целия му престой. Въпреки факта, че заедно с придружителите си бе отведен в Губернаторския дворец в предградията на Св. Малахия, че теоретично сградата беше запечатана също толкова херметично, колкото мирски космически кораб, че въздухът се филтрираше и пречистваше, че прозорците бяха от петдесет и два пласта издръжлива пластмаса и че входовете представляваха по-скоро херметични шлюзове, отколкото врати, марсианският прах все пак проникваше вътре.

Когато сутрин Джон Доменико, кардинал Мустафа взимаше игления си душ, натрупалият се през нощта по тялото му прах се стичаше в канала на червени кални ручеи.

Когато камериерът му помагаше да облече расото и робата — след като всичките му дрехи бяха почистени през нощта, — в копринените дипли винаги имаше следи от червен пясък. Когато Мустафа закусваше — сам в губернаторската трапезария, — между зъбите му скърцаше пясък. По време на разговорите и разпитите, провеждани от Светата служба в кънтящата бална зала на двореца, великият инквизитор можеше да усети праха, наслагващ се в чорапите, яката и косата му, под съвършения маникюр на ноктите му.

А навън беше пълен абсурд. Плъзгачите и скорпионите бяха приземени. Космодрумът работеше само няколко часа дневно по време на редките периоди на затишие. Паркираните наземни коли скоро се превръщаха в преспи червен пясък и дори филтрите с мирско качество не бяха в състояние да задържат червените песъчинки навън от двигателите, моторите и електронните модули. Няколко стари всъдехода и ядрени совалки снабдяваха столицата с храна и информация, но в действителност мирското управление и военно командване на Марс бяха замрели.

На петия ден от симума се получиха съобщения за палестински нападения на мирски бази на платото Тарзис. Майор Пайит, лаконичният командир на наземните сили на губернатора, взе рота, съставена от мирски войници и планетарни гвардейци, и се отправи натам с всъдеходи и бронетранспортьори. Сто клика преди платото ги нападнаха от засада и Пайит се върна в Св. Малахия само с половината от хората си.