Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Шпионинът не можеше да предаде по теснолъчевия канал на „Уриил“ опасната новина, че екипажът на „Рафаил“ прекалено често се изповядва, но тъкмо това беше една от причините за тревогата на Либлър. Разбира се, той не бе шпионин нито по професия, нито по призвание: беше благородник, изпаднал в затруднено положение, първо принуден от финансови трудности да се възползва от правото на благородниците на Ренесанс Минор да постъпи в армията, и после задължен — по-скоро от вярност към своя Мир и Църквата, опитваше се да се убеди Либлър, отколкото от постоянната нужда от пари, за да възвърне и възстанови именията си — да шпионира своя капитан.

Изповедите изобщо не бяха необичайни — екипажът се състоеше от набожни преродени християнски войници, разбира се, и обстоятелствата, в които се бяха оказали, вероятността за истинска и вечна смърт в случай, че някое от ядрените оръжия на прокудените или к-лъчите проникнеха през защитните сдържащи полета, подсилваха изискванията на вярата им, — но Либлър усещаше, че след системата Мамон всички тези изповеди се дължат и на още един фактор. По време на затишията между яростните битки тук, в системата Луцифер, целият екипаж и швейцарските гвардейци на „Рафаил“ — общо двайсет и седем души, без да се смята обърканият командир Либлър — минаваха през изповедалнята като космонавти през бардак в някое от пристанищата в Периферията.

А изповедалнята беше единственото място, което дори вторият по чин офицер на кораба не бе в състояние да подслушва.

Либлър не можеше да си представи какъв заговор се готви. Бунтът нямаше смисъл. Първо, беше немислимо — близо три века наред не се бе бунтувал нито един екипаж от мирския флот. Второ, беше абсурдно — бунтовниците не се събираха в изповедалнята, за да обсъждат греха на бунта с капитана на кораба.

Навярно отец-капитан де Соя готвеше тези мъже и жени за някакво зло дело, но Хоуг Либлър не можеше да си представи какво би могъл да предложи свещеникът, за да подкупи тези верни мирски космонавти и швейцарски гвардейци. Екипажът не обичаше Хоуг Либлър — бе свикнал да не го обичат, това беше проклятието на потомствения му аристократизъм, знаеше го, — но не можеше да си представи, че готвят някакво зло дело, насочено срещу него. Ако отец-капитан де Соя някак си беше прилъгал екипажа да извърши предателство, най-ужасното, което можеха Да направят, бе да се опитат да откраднат архангела — Либлър подозираше, че тази нищожна вероятност е причината да го пратят да шпионира на борда, — но с каква цел? „Рафаил“ никога не прекъсваше връзката си с другите архангели от спецчаст „ГИДЕОН“, освен в мига на прехвърлянето към С-плюс и в двата дни на възкресяване, така че ако екипажът извършеше измяна и направеше опит да открадне кораба, другите шест архангела щяха да го пресекат на мига.

От тази мисъл на Хоуг Либлър буквално му се гадеше. Не обичаше да умира и нямаше желание да го прави по-често от необходимото. Нещо повече, ако го запомнеха като член на Екипажа, Извършил Измяна, това нямаше да е в полза на кариерата му като възстановен лорд на имението на Ренесанс Минор. Имаше вероятност, той знаеше, кардинал Лурдъсами — или онзи, който стоеше на върха на неговата шпионска верига — да го подложи на мъчения, да го отлъчи и екзекутира с истинската смърт заедно с останалите от екипажа, само за да скрие факта, че Ватиканът е пратил на борда шпионин.

А това предизвикваше у Хоуг Либлър нещо повече от гадене.

Утешаваше се с мисълта, че такова предателство просто не е вероятно, че е пълно безумие. Разбира се, беше чел истории за пирати на Старата Земя или други водни светове, издебващи търговски кораби и тероризиращи пристанищата, но тези дни отдавна бяха отминали. Един откраднат архангел нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие, нямаше къде да попълни снаряжението си и да се ремонтира. Мирският флот незабавно щеше да го залови.

И въпреки цялата тази насилена логика, командир Хоуг Либлър продължаваше да се чувства неспокоен.

Седеше в контролната зала четири часа след завъртането им към точката на прехвърляне към системата Тау Сети, когато от „Уриил“ се получи приоритетно съобщение: пет унищожителя от фотонен клас на прокудените се били скрили в прашния облак от заредени частици на вътрешната луна на газовия гигант и сега се насочвали към собствените си точки на прехвърляне, използвайки слънцето като щит между себе си и спецчаст „ГИДЕОН“. „Гавриил“ и „Рафаил“ трябвало да се отклонят от дъгите си, за да открият траектория за стрелба с останалите си хиперкинетични ракети С-плюс, да унищожат фотонните кораби и после да подновят прехвърлянето си от системата Лупифер. „Уриил“ смяташе, че двата архангела са в състояние да стигнат до прехвърляне около осем часа след заминаването на другите пет кораба.