Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Немес продължаваше да държи момчето над бездната. Бяхме двайсет метра над нея и близнаците й. Разсеяно се зачудих колко нависоко могат да скачат.

— Хей! — извика Енея.

Немес вдигна поглед. Спомних си, че погледът й ми действаше така, все едно, че ме зяпат кухи очни орбити. В очите й нямаше нищо човешко.

— Пусни го — каза Енея.

Немес се усмихна и пусна Далай лама, като в последния момент го хвана с лявата си ръка.

— Внимавай какво искаш, дете — рече бледото създание.

— Пусни него и жените и аз ще сляза долу — каза Енея.

Немес сви рамене.

— И без това няма да избягаш оттук — отвърна тя. Не повишаваше глас, но отлично се чуваше над пропастта.

— Пусни ги и аз ще сляза долу — повтори Енея. Немес сви рамене, но запрати Далай лама в отсрещната част на платформата като нежелан вързоп хартия.

Рахил изтича при момчето, видя, че е наранено и окървавено, но живо, взе го на ръце и разярено се обърна към Немес и близнаците й.

— НЕ! — извика Енея. Никога не я бях чувал да крещи така. И аз, и Рахил замръзнахме на място.

— Рахил — отново спокойно каза Енея, — моля те, доведи Негово светейшество и Дорье Фамо на кораба. — Тонът й бе любезен, но повелителен и аз не бих могъл да му устоя.

Рахил също.

Енея даде заповед и корабът се спусна по-ниско, после опъна стълба от балкона. Приятелката ми тръгна надолу. Побързах да я последвам. Стъпихме на платформата от кедър бонзай… бях помагал за реденето на всички дъски… и Рахил поведе детето и старицата нагоре по стълбата покрай нас. Енея докосна Рахил по главата. Стълбището се изтегли обратно и отново се превърна в балкон. Тео и А. Бетик излязоха, за да застанат до Рахил и Дорье Фамо. Някой беше внесъл окървавеното дете в кораба.

Стояхме на два метра от Радамант Немес. Близнаците й се приближиха и застанаха от двете страни на създанието.

— Така не сме всички — каза Немес. — Къде е твоят… а, ето го.

Шрайка изплува от сенките на павилиона. Казвам „изплува“, защото макар че се движеше, не го виждах да върви.

Свивах и разпусках юмруци. Не бях подготвен за този сблъсък. На кораба бях съблякъл термоякето си, но все оше носех глупавия пластокостюм и катераческите ремъци макар че по-голямата част от екипировката ми остана горе. Ремъците и многобройните пластове на костюма щяха да забавят движенията ми.

„Да забавят движенията ми ли?“ — помислих си аз. Бях виждал как се бие Немес. Или по-скоро, не я бях виждал. Когато се бяха сражавали с Шрайка на Божия горичка, бях зърнал замъгленост, после експлозии и накрая нищо. Тя можеше да обезглави Енея и да изкорми мен, още преди да успея да свия юмруци.

„Юмруци.“ Корабът не беше въоръжен, но автоматичната пушка на сержант Грегориъс все още бе на библиотечното равнище. Първото нещо, на което ни бяха научили в планетарната гвардия, беше никога да не се бием с юмруци, щом можем да отмъкнем отнякъде оръжие.

Огледах се. Платформата бе гола, нямаше дори парапет, който да разбия, за да си осигуря тояга. Тази сграда беше прекалено здраво построена, за да разбия каквото и да е.

Погледнах към склона от лявата ни страна. Не се виждаха отронени камъни. В цепнатините все още имаше няколко пикела, знаех го — бяхме ги използвали, когато строяхме това равнище и павилиона, а после не успяхме да намерим време да ги свалим, — но те бяха забити прекалено дълбоко, за да ги изтегля и използвам като оръжие, макар че Немес навярно щеше да е в състояние да го направи с един пръст. А и каква полза от пикел срещу това чудовище?

Тук не можех да открия каквото и да е оръжие. Щях да умра с голи ръце. Надявах се, че ще успея да нанеса един удар, преди тя да ме повали… или поне да успея да замахна.

Енея и Немес се гледаха. Немес хвърли само бегъл поглед към Шрайка от дясната й страна. Тя каза:

— Знаеш, че няма да те предам на Мира, нали, кучко?

— Да — отвърна Енея. Тя отвръщаше на погледа на чудовището с твърда напрегнатост. Немес се усмихна.

— Но вярваш, че онова твое бодливо създание пак ще те спаси.

— Не — каза Енея.

— Добре — рече Немес. — Защото няма да успее. — Тя кимна към близнаците си.

Сега вече зная имената им — Сцила и Бриарей. Зная и какво видях после.

Не би трябвало да съм в състояние да го видя, защото и трите създания Немес едновременно се фазоизместиха. Трябваше да зърна само хромирана замъгленост, после хаос и накрая нищо… но Енея протегна ръка и ме докосна по тила, усетих електрическото пропукване, както винаги, щом кожата й докоснеше моята, и внезапно светлината се промени — по-дълбока, по-тъмна — и въздухът наоколо стана гъст като вода. Осъзнах, че сърцето ми сякаш е престанало да тупти и че не мигам, нито пък си поемам въздух. Но тогава това ми се стори маловажно.