Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Искате да кажете, че работи ли? — Набрах нишките за полет. Хокинговото килимче — по-одрипавяло, отколкото си го спомнях — се издигна десет сантиметра над пода. — Проклет да съм!

— Приближаваме се към цепнатината с координатите, които ми дадохте — разнесе се гласът на кораба.

Сфероекранът в холоямката се проясни и показа хребета Ио-кунг, покрай който летяхме. Ние намалихме скоростта и увиснахме на сто метра от него. Бяхме се върнали до същата гориста долина, в която корабът ме беше спуснал преди повече от три месеца. Само че сега зелената цепнатина бе пълна с хора. Видях Тео, Ломо, мнозина други от Храма, висящ във въздуха. Корабът се снижи, увисна и зачака нарежданията ни.

— Спусни ескалатора — каза Енея. — Остави ги да се качат на борда.

— Мога ли да ви напомня — обади се корабът, — че имам кабини за сомния и животоподдържащи системи най-много за шестима души при продължително междузвездно прехвърляне? Там има поне петдесет души и…

— Спусни ескалатора и остави всички да се качат на борда — заповяда Енея. — Незабавно.

Корабът безмълвно се подчини. Тео поведе групата нагоре по рампата и по спиралните стълби, където ги очаквахме ние.

Тук бяха повечето от онези, които бяха останали в Храма, висящ във въздуха: мнозина от монасите, Тромо Трочи от Дому, бившият войник Гяло Тондуп, Ломо Дондруп — с радост видяхме, че парапланерът му го е върнал обратно жив и здрав, а от усмивките и прегръдките му разбрахме, че радостта е взаимна — игуменът Кемпо Нга Уанг Таши, Чим Дин, Джигме Таринг, Куку и Кей, Джордж и Джит-ме, братът на Далай лама Лабсанг, зидарите Вики и Ким, надзирателят Тсипон Шакабра, Римси Кипуп — не толкова кисел, колкото винаги — и майсторите Харуюки и Кенширо, както и специалистите по бамбука Войтек и Януш, дори кметът на Ио-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. Но Далай лама го нямаше. Липсваше и Дорье Фамо.

— Рахил се върна да ги доведе — каза Тео, последната, качила се на борда. — Далай лама настоя да е последен, а Свинята остана да му прави компания, докато дойде време за заминаване. Но трябваше вече да са тук. Тъкмо се канех да се върна по перваза и да проверя…

Енея поклати глава.

— Всички ще отидем.

Нямаше как всички да седнат. Хора се качваха и слизаха по стълбите, стояха на библиотечното равнище, качваха се до спалнята в носа на кораба, за да погледнат навън през прозрачните стени, докато други бяха на равнището за сомния и долу в двигателното отделение.

— Да вървим, Кораб — нареди Енея. — Към Храма, висящ във въздуха. Приближи се директно.

За кораба директното приближаване представляваше само изхвърляне на пламък от тласкачите, издигане на петнайсет клика в атмосферата и после вертикално спускане. Целият процес отне трийсетина секунди, но докато вътрешното сдържащо поле не позволяваше да се превърнем на каша, гледката през прозрачните стени на върха трябва да беше дезориентираща за онези горе. Ние с Енея, А. Бетик и Тео наблюдавахме от холоямката и дори малкото, което видяхме, ме накара да се вкопча в парапета. Спуснахме се по-ниско и увиснахме петдесет метра над храмовия комплекс.

— О, господи — възкликна Тео.

Бяхме видели, че в облаците под нас потъва мъж. Нямаше възможност да го спасим.

— Кой беше това? — попита Тео.

— Кораб — обади се Енея. — Пусни повторението и увеличи образа.

Карл Линга Уилям Ейхеджи, телохранителят на Далай лама.

Секунди по-късно от павилиона за Правилна медитация на най-високата платформа се появиха няколко фигури.

— По дяволите — гласно казах аз. Създанието Немес носеше Далай лама в едната си ръка и го издигаше над ръба на платформата. Зад нея бяха двамата й близнаци. После от сенките излязоха Рахил и Дорье Фамо.

Енея стисна ръката ми.

— Рол, искаш ли да излезеш навън заедно с мен? Тя беше активирала балкона зад „Стенуея“, но знаех, че няма предвид само това.

— Разбира се — отвърнах аз, като си мислех: „Това ли е смъртта й? Това ли е видяла, още преди да се роди? Това ли е и моята смърт?“ — Разбира се, че ще дойда.

А. Бетик и Тео понечиха да излязат на балкона заедно с нас.

— Не — спря ги Енея. — Моля ви. — Тя хвана за миг ръката на андроида. — Можеш да гледаш всичко отвътре, приятелю.

— Предпочитам да съм с вас, г. Енея — настоя А. Бетик. Енея кимна.

— Но това се отнася само до нас с Рол. Андроидът сведе глава и се върна пред сфероекрана в хлоямката. Никой от останалите десетки хора в библиотеката и на спиралните стълби не каза нито дума. Корабът мълчеше. Излязох на балкона с приятелката си.