Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Нашата цел беше работилницата от камък и брезент, разположена далеч откъм южната страна на лагера, полезна сграда за работа с токсични химикали или шумни машини. През първите две години в Братството често бях работил там, но не и през последните месеци.

А. Бетик ни очакваше на вратата. Върху приятното синьо лице на андроида се бе изписала лека усмивка, почти като тогава, когато носеше тортата, за да изненада Енея на рождения й ден.

— Какво има? — все още раздразнен попитах аз и преместих поглед от умореното лице на момичето към андроида. Енея влезе в работилницата и включи осветлението. Върху работната маса по средата на помещението лежеше малка лодка, не по-дълга от два метра. Имаше формата на семе, заострена в двата края, изцяло затворена, освен кръглия отвор с найлонова изолация, която очевидно можеше да се стегне около кръста. На масата до лодката бе оставено двойно гребло. Приближих се и прокарах длан по корпуса: полирано фибростъкло с вътрешни алуминиеви скоби и връзки. Само един в цялото Братство беше способен на такава фина работа. Почти обвинително погледнах към А. Бетик. Той кимна.

— Нарича се „каяк“ — обясни Енея и прокара собствената си ръка по полирания корпус. — Стар земен модел.

— Виждал съм различни варианти — като се опитвах да не изглеждам особено впечатлен, отвърнах аз. — Въстаниците от Ледената лапа на Урсус използваха подобни малки лодки.

Енея продължаваше да гали корпуса, насочила към него цялото си внимание. Сякаш не бях казал нищо.

— Помолих А. Бетик да я направи за теб — продължи тя. — Работи по нея седмици наред.

— За мен — тъпо повторих аз. Стомахът ми се сви, когато осъзнах какво следва.

Енея се приближи към мен. Застана точно под висящата лампа и сенките под очите и по скулите й я правеха да изглежда много по-възрастна от шестнайсетте си години.

— Вече нямаме сал, Рол.

Знаех за кой сал говори. За сала, пренесъл ни през толкова много светове, докато не бе унищожен при засадата на Божия горичка, когато едва не ни убиха. За сала, пренесъл ни по реката под леда на Сол Дракони Септем, през пустините на Хеброн и Ком-Рияд и през океанския свят на Mare Infinitum. Знаех за кой сал говори. Знаех и какво означава тази лодка.

— Значи трябва да се върна с това по същия път, по които дойдохме? — Повдигнах ръка, сякаш за да докосна лодката, но не го направих.

— Не по същия път — отвърна Енея. — Но по река Тетида. През различни светове. През толкова много светове колкото трябва, за да намериш кораба.

— Кораба ли? — попитах аз. Бяхме оставили космическия кораб на Консула скрит под повърхността на реката за да ремонтира повредите, нанесени му по време на бягството ни от Мира, на свят, чието име и местоположение не знаехме.

Младата ми приятелка кимна. Сенките под уморените й очи изчезнаха, после отново се появиха.

— Ще ни трябва корабът, Рол. Бих искала да се отправиш с този каяк по река Тетида и да откриеш кораба, после да дойдеш с него на планетата, на която ще те чакаме с А. Бетик.

— Свят в космоса на Мира? — попитах аз и стомахът ми още повече се сви от опасността, която се съдържаше в това кратко изречение.

— Да.

— Защо аз? — Многозначително погледнах към А. Бетик. И незабавно се засрамих от мисълта си: „Защо пращаш човешко същество… своя най-добър приятел… когато може да иде андроидът?“. Сведох очи.

— Пътуването ще е опасно — отговори Енея. — Сигурна съм, че можеш да се справиш, Рол. Вярвам, че ще намериш кораба, а после ще откриеш и нас.

Усетих, че раменете ми увисват.

— Добре — съгласих се. — На мястото, откъдето излязохме през телепортатора ли отиваме? — От Божия горичка бяхме пристигнали до малък поток, който течеше край сградата-шедьовър на Стария архитект, Фолингуотър.

— Не — отвърна Енея. — По-близо. Река Мисури.

— Добре — повторих аз. Бях летял над Мисури. Намираше се на почти две хиляди клика на изток оттук. — Кога заминавам? Утре ли?

Енея ме докосна по китката.

— Не — уморено, но твърдо каза тя. — Тази вечер. Сега. Не възразих. Не се опитах да споря. Без да кажа нищо, хванах каяка за носа, А. Бетик го вдигна за кърмата й двамата отнесохме проклетата лодка на спускателния кораб в сгъстяващата се пустинна нощ.

Великият инквизитор закъсняваше.

Ватиканският въздушно-космически пътен контрол съпроводи ЕМПС-то на инквизитора през иначе затвореното въздушо пространство до космодрума, блокира цялото въздушно движение откъм източната страна на Ватикана и задържа трийсет хиляди тонен роботизиран товарен кораб в орбита, докато ЕМПС-то на инквизитора прелети през югоизточния ъгъл на приземителната решетка.