Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да — извика някой от средните редове, — къде, Енея? Моята приятелка разпери ръце в друг жест, който бях научил. За разлика от „Остави този въпрос“, той означаваше: „Сам трябва да отговориш на собствения си въпрос“. После Енея каза:

— Има две възможности. Всеки от вас е пристигнал тук или с телепортатор, или през Гробниците на времето. Можете да се върнете или с телепортатор…

— Не!

— Не е възможно!

— Никога… предпочитам да умра!

— Не! Мирът ще ни открие и ще ни убие! Виковете бяха непосредствени и искрени. Това бе звукът на ужаса, придобил словесна форма. Усещах страха в помещението така, както някога го бях надушвал при животни, попаднали в капани по полетата на Хиперион. Енея повдигна ръка и виковете секнаха.

— Можете да се върнете в космоса на Мира с телепортатор а можете да останете на Земята и да се опитате сами да се грижите за себе си.

Разнесе се шепот, в който долавях облекчението им от възможността да не се връщат в Мира. Разбирах това чувство — Мирът се бе превърнал в страшилище и за самия мен. Мисълта да се върна там поне веднъж седмично ме караше да се събуждам облян в пот.

— Но ако останете тук — заговори пак момичето, седнало на ръба на музикалната сцена на господин Райт, — ще бъдете аутсайдери. Всички групи човешки същества на Земята участват в свои собствени проекти, провеждат свои собствени експерименти. Вие няма да се впишете в тях.

При тези думи хората започнаха да викат, да задават въпроси, да искат отговори на загадки, които не бяха разбирали по време на дългия си престой тук. Но Енея продължи с онова, което им говореше:

— Ако останете тук, ще загубите онова, на което ви научи господин Райт и което сте разбрали за самите себе си. Земята не се нуждае от архитекти и строители. Поне засега. Трябва да се върнем обратно.

Джейъв Питърс отново се обади. Гласът му бе остър, но не гневен.

— А Мирът се нуждае от строители и архитекти, така ли? За да строят проклетите му черкви?

— Да — отвърна Енея.

Джейъв удари с големия си юмрук по облегалката на седалката пред него.

— Но те ще ни заловят или ще ни избият, ако разберат кои сме… и къде сме били! — Да — повтори Енея.

— Ти ще се върнеш ли, дете? — попита Бетс Кимбал. — Да — потрети Енея и се оттласна от сцената. Сега всички се изправиха, като викаха или разговаряха със съседите си. Джейъв Питърс беше онзи, който изрази мислите на деветдесетте сираци от Братството. — Можем ли да дойдем с теб, Енея? Момичето въздъхна. Загорялото му от слънцето и напрегнато лице изглеждаше уморено.

— Не — каза тя. — Мисля, че напускането на това място е като да умреш и отново да се родиш. Всеки от нас трябва да го направи сам. — Енея се усмихна. — Или на съвсем малки групи.

Залата се смълча. Когато Енея заговори, сякаш засвири самотен инструмент след внезапно замлъкване на оркестъра.

— Рол ще тръгне пръв — обясни тя. — Довечера. Един по един всеки от вас ще намери съответния телепортал. Аз ще ви помагам. И последна ще напусна Земята. Но ще я напусна, само след няколко седмици. Всички трябва да си тръгнем.

Тогава хората пристъпиха напред. Макар мълчаливо, те се приближиха към момичето с късата коса.

— Но някои от нас отново ще се срещнем — заяви Енея. — Сигурна съм, че някои от нас отново ще се срещнем.

Разбрах и другата страна на това успокоително предсказание: някои от нас няма да оцелеят, за да се срещнат отново.

— Е — прегърнала с огромната си ръка Енея, изкънтя Бетс Кимбал, — в кухнята имаме достатъчно храна за една последна гощавка. Обедът днес ще е такъв, че ще си го спомняте години наред! Щом се налага да заминеш, както казваше майка ми, никога не тръгвай на гладен стомах. Кой ще ми помогне в кухнята?

После множеството се раздели, семействата и приятелите на групички, самотниците, застанали като замаяни, и всички се приближаваха до Енея, докато излизахме от музикалния павилион. В този момент исках да я сграбча, да я разтърся, докато изпадат мъдреците й и да я попитам:

„Какво искаш да кажеш, по дяволите, с това «Рол ще тръгне пръв… довечера»? Коя си ти, по дяволите, че да ми казваш да те оставя сама? И как си мислиш, че ще ме принудиш да го направя?“ Но тя беше прекалено далеч и около нея се притискаха прекалено много хора. Единственото, което можех да сторя, бе да следвам тълпата, която се насочваше към кухнята и трапезарията. Гневът ясно личеше по лицето, юмруците, мускулите и походката ми.

После видях, че Енея поглежда назад и се мъчи да ме открие над главите на хората около нея. Очите й ме умоляваха: „Остави ме да ти обясня“.