Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Мили Боже — промълвих аз и погледнах към трапезарията, където в момента киборговият Стар архитект обядваше с неколцина от най-старите си чираци.

— Той обаче не се отказал — продължи Енея. — Няколко дни по-късно, на 18 август, господин Райт се разхождал край изкуственото езеро на територията на Талиезин, когато стената, върху която стоял, поддала и той бил отнесен в придошлата от дъждовете река. И въпреки всичко успял да изплува. Няколко седмици след това започнал отново да строи.

Тогава си помислих, че разбирам онова, което Енея ми разказва за Стария архитект.

— Защо не сме в онзи Талиезин? — попитах аз, докато се отдалечавахме от фонтана в пустинния двор. Енея поклати глава.

— Чудесен въпрос. Съмнявам се, че той изобщо съществува на Земята в този възстановен вариант. За господин Райт, обаче, е било много важно. Той е починал тук… край Талиезин-запад… на 9 април 1959 г., но е бил погребан близо до уисконсинския Талиезин.

Тогава спрях да вървя. Мисълта за смъртта на Стария архитект беше нова и смущаваща. Всичко в нашето изгнание бе сигурно и спокойно, но сега Енея ми беше напомнида че всеки и всичко си има край. Или че поне така е било преди Мирът да даде на човечеството кръстоида и физическото възкресяване. Но никой в Братството — навярно никой на тази отвлечена Земя — не се бе подчинил на кръстоида.

Този разговор беше отпреди три години. Тази сутрин, през седмицата след смъртта на киборговия Стар архитект и нелепото му погребение в малкия мавзолей, който бе построил в пустинята, ние бяхме готови да посрещнем последствията от смърт без възкресяване и края на всичко.

Докато Енея отиде до банята и пералнята да се измие, аз открих А. Бетик и двамата започнахме да разпространяваме съобщението за срещата в музикалния павилион. Синьокожият андроид не изглеждаше изненадан, че Енея, най-младата сред нас, свиква и води срещата. През последните няколко години с него мълчаливо бяхме наблюдавали как момичето се превръща в център на Братството.

Изтичах до спалните, после до кухнята — където започнах да бия голямата камбана във фантастичната камбанария над стълбището, водещо към етажа за гости. Онези чираци и работници, с които не се свързах лично, трябваше да чуят звъна и да дойдат да проверят какво става.

От кухнята, където оставих готвачите и неколцина от чираците да свалят престилките и да си измият ръцете, съобщих за срещата на хората, събрани на кафе в голямата трапезария на Братството (тази красива стая гледаше на север към върховете на Макдауел, така че някои бяха видели двама ни с Енея да се връщаме и знаеха, че става нещо), после надникнах в по-малката, лична трапезария на господин Райт — празна — и след това изтичах до чертожната. Това навярно беше най-привлекателното помещение в лагера с дългите си редове чертожни маси и шкафове, разположени под косия брезентов покрив. Утринната светлина се процеждаше през двете редици вдадени прозорци. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно нависоко, за да огрява покрива й мирисът на затоплен брезент беше също толкова приятен, колкото силната светлина. Веднъж Енея ми бе казала, че тъкмо усещането за лагер на открито — за работа сред светлина, брезент и камък — е истинската причина господин Райт да дойде на запад, за Да основе втория Талиезин.

В чертожната заварих десетина-дванайсет от чираците. Всички те се мотаеха наоколо и не работеха, след като Стария архитект вече го нямаше, за да им предлага проекти. Казах им, че Енея би искала да се съберем в музикалния павилион. Никой не възрази. Никой не замърмори, никой не направи забележка, че някакво си шестнайсетгодишно хлапе вика деветдесет по-възрастни от него да се съберат по средата на работния ден. Напротив, чираците изглеждаха облекчени от новината, че се е върнала и е поела командването.

От чертожната стая отидох в библиотеката, в която бях прекарал толкова много щастливи часове, а после минах и през заседателната зала, осветена само от четири панела на пода, и съобщих за срещата на хората, които открих и на двете места. След това изтичах по бетонната покрита галерия от пустинна зидария и надникнах в кабаретния театър, където Стария архитект обичаше да гледа развлекателни филми в съботните вечери. Това място винаги ме бе развеселявало — дебелите му каменни стени и покрив, дългото наклонено пространство с шперплатови пейки, покрити с червени възглавници, изтърканият червен килим на пода и стотиците бели лампи по тавана. Когато пристигнахме на Земята, двамата с Енея с удивление открихме, че Стария архитект изисква от чираците си и техните семейства „да се обличат за вечеря“ в съботите — в древни смокинги и черни вратовръзки, каквито могат да се видят в най-старите исторически холоси. Жените носеха странни антични рокли. Господин Райт осигуряваше официални дрехи за онези, които не бяха успели да си ги донесат по време на бягството си на Земята през Гробниците на времето или телепортаторите.