Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Отвърнах й с леден поглед.

Когато тя дойде при мен в големия гараж, построен по нареждане на господин Райт половин клик на изток от лагера, вече почти се смрачаваше. Сградата беше отворена отстрани, като се изключат брезентовите завеси, но дебели каменни колони поддържаха постоянния покрив от дърво на секвоя. Гаражът бе предназначен за спускателния копяб с който бяхме пристигнали тримата с Енея и А. Бетик.

Бях дръпнал главната брезентова завеса и стоях на отвопената врата на кораба, когато видях Енея да се приближава към мен откъм пустинята. На китката ми беше гривната на инфотерма, който не бях носил повече от година: уредът, който съдържаше по-голямата част от паметта на някогашния ни кораб — корабът на Консула отпреди векове. Когато се учех да управлявам спускателния кораб, той бе мой наставник и комуникационно средство. Сега не се нуждаех от него — паметта на инфотерма беше качена в инфобанките на спускателния кораб и аз бях станал доста добър в пилотирането му, — но инфотермът ме караше да се чувствам по-сигурен. Той също извършваше проверка на корабните системи: би могло да се каже, че разговаряше със самия себе си.

Енея застана под събрания брезент. Залезът хвърляше дълги сенки зад нея и обагряше платното в червено.

— Как е спускателният кораб? — попита ме тя. Сведох очи към данните на инфотерма.

— Добре е — изсумтях, без да поглеждам към нея.

— Има ли достатъчно гориво и електричество за още един полет?

Все още без да вдигам очи, като си играех с уредите на страничната облегалка на пилотското кресло в кабината, аз отвърнах:

— Зависи докъде ще лети.

Енея се приближи до стълбичката на кораба и докосна крака ми.

— Рол?

Този път се налагаше да я погледна.

— Не се ядосвай — помоли тя. — Трябва да направим тези неща. Дръпнах си крака.

— По дяволите, стига си ми казвала какво трябва да правим. Ти си просто хлапе. Може да има неща, които някои от нас не трябва да правят. Може би едно от тях е да не заминавам и да не те оставям сама. — Отстъпих от стълбата и почуках инфотерма. Тя се прибра обратно в корабния корпус. Излязох от гаража и се насочих към палатката си. слънцето се виждаше на хоризонта като съвършена червека сфера. Под последните, коси лъчи камъните и брезентът на главния лагер приличаха на обхванати от пожар — най-ужасният кошмар на Стария архитект.

— Почакай, Рол! — Енея изтича, за да ме настигне. Дорд само един поглед в нейна посока ми показа колко е изтощена. През целия следобед тя се срещаше с хората, разговаряше с тях, обясняваше им, успокояваше ги, прегръщаше ги. Бях започнал да мисля за Братството като за гнездо от емоционални вампири и за Енея като техен единствен източник на енергия.

— Ти каза, че ще… — започна тя.

— Да, да — прекъснах я аз. Внезапно изпитах усещането. че Енея е възрастната, а аз съм капризното дете. За да скрия смущението си, отново се обърнах и се загледах към вече почти залязлото слънце. Известно време и двамата мълчахме и наблюдавахме избледняващата светлина и смрачаващото се небе. Бях разбрал, че земните залези са по-бавни и по-красиви от тези на Хиперион, които бях гледал като дете, и че залезите в пустинята са особено прекрасни. Колко залези бяхме наблюдавали заедно с това дете през последните четири години? Колко лениви вечери бяхме прекарали и колко разговори бяхме водили под блестящите пустинни звезди? Наистина ли беше възможно това да е последният залез, който заедно щяхме да видим? Тази мисъл ме правеше нещастен и бесен.

— Рол — повтори тя, когато сенките се сгъстиха и започна да захладнява, — ще дойдеш ли с мен?

Не казах да, но я последвах през скалистото поле, като избягвах в мрака острите шипове на юката и бодлите на ниските кактуси. Накрая стигнахме до осветения район на лагера. „След колко време ще свърши горивото за генераторите?“ — зачудих се аз. Този отговор ми бе известен — част от задълженията ми беше да ги поддържам и зареждам. В основните резервоари имахме запас за шест дни и за още десет в резервните, които бяха само за екстрени случаи. С изчезването на индианския пазар повече доставки нямаше да има. Почти три седмици с електрическо осветление и хладилници, а после…? Мрак, загниване и край на непрекъснатото строителство, събаряне и ново изграждане — край на четиригодишния ни живот в Талиезин.

Помислих си, че навярно отиваме в трапезарията, но само минахме покрай осветените й прозорци — групи хора все още седяха край масите, сериозно разговаряха и проследиха с поглед Енея, докато минавахме (в паниката им аз оставах невидим за тях) — и после приближихме до личното чертожно студио на господин Райт, без да спираме там. Не спряхме и в красивата малка заседателна, зала, в която няколко души за последен път гледаха кино — след три седмици киномашината вече нямаше да работи, — не се отбихме и в главната чертожна стая.