Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Винаги се удивлявам колко е пусто нощем това място. отначало си мислех, че е заради тръгналите си строителни работници — повечето от които живеят в скалните кратери около Йо-кунг, — но постепенно разбрах колко малко хора прекарват нощта в храмовия комплекс. Джордж и Джигме обикновено спят в колибата си, но тази вечер са в Йо-кунг, заедно с А. Бетик. Понякога игуменът Кемпо Нга Уанг Таши остава при монасите, но сега се е върнал в официалния си дом в Йо-кунг. Неколцина монаси — сред които Чим Дин, Лабсанг Самтен и монахинята Донка Няпсо — предпочитат аскетичния си дом тук пред официалния манастир в Йо-кунг. От време на време при тях или в празното светилище остава летецът Ломо, но не и тази нощ. Той отдавна е заминал за Зимния дворец, след като ни спомена за идеята си да се изкатери по Нанда Деви на юг от Потала.

Така че докато гледам към меката светлина на фенери, идваща откъм жилищата на монасите на най-долното равнище в източния край на комплекса — сияние, което угасва пред очите ми, — останалата част от Храма е тъмна и тиха под звездната светлина. Не е изгрял нито Оракул, нито другите ярки луни, макар че хоризонтът на изток започва да изсветлява. Звездите са невероятно ярки, почти колкото от космоса. Тази нощ се виждат хиляди — повече, отколкото в нощното небе на Хиперион или на Старата Земя — и аз надигам глава, за да видя бавно движещата се малка луна, на която би трябвало да се крие корабът. Нося комуникационния дисков дневник със себе си и трябва само да прошепна в него, но двамата с Енея бяхме решили, че заради близостта на Мира трябва да оставим дори теснолъчевите предавания с и от кораба само за крайно наложителни ситуации.

Искрено се надявам в скоро време да не възникват крайно наложителни ситуации.

По стълбите, стълбищата и късите мостове надолу по западната страна на храмовия комплекс прекосявам тухлено-каменния перваз под най-долните сгради. Нощният вятър се надига и мога да чуя скърцането на всички платформени равнища. Над мен плющят молитвени флагчета и виждам сгрените от звездна светлина облаци, вихрещи се на фона на скалата далеч надолу. Вятърът не е чак толкова силен, че да издава характерния вълчи вой, който ме будеше през първите ми няколко нощи тук, но преминаването му през цепнатините и дървените греди кара света около мен да шумоли.

Достигам стълбището на Мъдростта и се изкачвам през медитативния павилион на Правилното разбиране, после заставам за миг на балкона, за да погледна към мрака и стихналите жилища на монасите, кацнали на скалата на изток. В сложните резби под пръстите й разпознавам безкрайното умение и търпение на сестрите Куку и Кей Се. Увит в якето си заради усилващия се вятър, аз се изкачвам по спиралното стълбище до платформената пагода за Правилно мислене. На източната й стена Енея е проектирала голям, съвършено кръгъл прозорец, обърнат към хлътването на хребета, над което се появява Оракул. Ярките лъчи на луната първо осветяват покрива на пагодата, после и задната стена, в мазилката на която са врязани следните думи от „Сута Нипата“:

Зная, че този откъс се отнася за загадъчната смърт на Буда, но го чета на лунната светлина с мисълта дали може да се свърже с Енея, самия мен или и с двама ни. Като че ли не може. За разлика от монасите, които се стремят тук към просветление, аз не изпитвам каквото и да е желание да се извисявам над индивидуалността си. Онова, което ме очарова и изпълва с наслада, е самият свят — всички безбройни светове, които съм имал привилегията да видя. Не искам да оставям зад себе си света и сетивните си възприятия от него. И зная, че Енея изпитва същото към живота — че връзката й с него е като католическото причастие, само че в този случай светът е нафората и трябва да се погълне.

И все пак мисълта, че същността на нещата, на хората, на живота е над всички образи и над силата на думите, отеква в мен. В последно време се опитвах — и не успявах — да изразя с думи дори същността на това място, само за Да открия безплодността на тези усилия.

Аз излизам от оста на Мъдростта, пресичам дългата платформа за готвене и хранене и поемам нагоре по стълбищата, мостовете и платформите на Морала. Оракул вече се е издигнал над хребета и светлината му, наред с блясъка на Двете по-малки луни, обагря скалата и червеното дърво около мен.