Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Не — отвърна тя. — Освен ако…

Сърцето ми се разтуптя.

— Освен ако?

— Освен ако си пропуснал онези ваксини в планетарната гвардия, които съм сигурна, че са ти направили — поясни Енея.

Бях толкова обезпокоен, че не долових преднамерено дразнещите нотки в гласа й.

— Какво? Ваксини ли? Какви ваксини? — попитах аз и се претърколих, за да се повдигна на лакът. — А… ваксини… по дяволите. Знаеш, че са ми ги направили. Господи.

— Зная — промълви Енея и сега видях, че се усмихва. Когато ние, хиперионските момчета, постъпихме в планетарната гвардия, властите ни направиха обичайните одобрени от Мира инжекции — против малария, рак, грип и за контрол на раждаемостта. Във вселената на Мира, в която огромното мнозинство от хора избираха кръстоида — избираха да се опитат да постигнат безсмъртие, — контролът на раждаемостта бе факт. След сключване на брак човек можеше да се обърне към властите за антидот или просто да си го купи от черния пазар, когато настанеше време да създаде семейство. Или пък, ако не избереше нито пътя на кръста, нито на семейството, ваксината щеше да действа до старостта и смъртта му. От години не се бях сещал за това. Всъщност, струва ми се, че десет години по-рано А. Бетик ме бе попитал за тези ваксини на кораба на Консула, когато разговаряхме за превантивната медицина, и аз бях споменал за инжекциите в планетарната гвардия. Нашата млада, единайсет-дванайсетгодишна приятелка бе седяла свита на кушетката в холоямката, зачетена в книга от корабната библиотека и като че ли не бе обръщала каквото и да е внимание…

— Не — все още изправен на лакът, казах аз. — Имам предвид истинска грешка. Ти си…

— Аз съм си аз — промълви тя.

— …на двайсет и една стандартни години — довърших.

— Аз съм…

— Ти си си ти — прекъсна ме Енея.

— …единайсет стандартни години по-възрастен от теб.

— Невероятно — каза тя. Когато вдигна поглед към мен, лунната светлина огря цялото й лице. — Можеш да правиш изчисления. В такъв момент.

Въздъхнах и се претърколих по корем. Завивките миришеха на нас. Вятърът продължаваше да се усилва и сега тракаше в стените.

— Студено ми е — прошепна Енея.

През следващите дни и месеци при тези думи щях да я притискам в обятията си, но тази нощ реагирах буквално и се изправих, за да затворя паравана. Вятърът беше по-студен от обикновено.

— Не — поклати глава тя.

— Какво?

— Не го затваряй съвсем. — Енея скочи на крака, вдигнала завивката само до кръста си.

— Но…

— Лунната светлина по теб — промълви Енея. Може би гласът й предизвика физическата ми реакция. Или видът й, докато ме чакаше на дюшека. Освен на нас, стаята миришеше на прясна слама заради новите татами и рьокана в тавана. И на свежия, студен планински въздух. Но леденият вятър не забави реакцията ми.

— Ела тук — прошепна тя и разтвори одеялото като пелерина, за да ме скрие в него.

Следващата утрин е, отново работя на строежа и се движа като замаян. Част от проблема е недоспиването — Оракул беше залязъл и небето на изток изсветляваше, когато Енея се върна в собствения си павилион, — но основната причина е удивлението ми. Животът беше предприел обрат, какъвто изобщо не бях очаквал, какъвто никога не си бях представял.

Поставям в скалата подпори за галерията. Майсторите Харуюки, Кенширо и Войтек Майер са пред мен и пробиват дупки в камъка, докато Ким Байунг-Сун и Вики Гро-сели зидат тухли зад и под нас, а дърводелецът Чангчи Кенчунг започва да реди дървения под на самата тераса. Ако вчера Ломо не беше направил показното си изпълнение по свободно катерене и не бе закрепил въжета и кабели, с майсторите спокойно бихме могли да паднем от дървените греди. Сега, докато скачаме от греда на греда, ние просто закрепваме някоя от карабините на ремъците си за следващото въже. Веднъж вече бях паднал и осигурителното въже ме бе спасило: всяко от тях можеше да издържи тежест, пет пъти по-голяма от моята.

Скачам от греда на греда и закрепям следващата, която биси на един от кабелите. Вятърът се усилва и заплашва Да ме отнесе в пространството, но аз се задържам с една Ръка за увисналата над мен греда и с три пръста на другата за самата скала. Стигам до края на третото фиксирано въже, откачвам карабината си и се приготвям да я закача за четвъртото от седемте въжета, поставени от Ломо.

Не зная какво да мисля за предишната вечер. Тоест, зная как се чувствам — ободрен, объркан, възвисен, влюбен — но не и какво да мисля по въпроса. Опитвам се да пресрещна Енея преди закуска в общата трапезария до жилищата на монасите, но тя вече се е нахранила и е отишла на новата източна галерия, за да помогне на изпадналите в затруднение резбари. После пристигнаха А. Бетик, Джордж Тсаронг и Джигме Норбу с носачите и час-два бях зает да сортирам греди, длета и други строителни материали и да ги пренасям до новите високи скелета. Преди да започне поставянето на гредите бях отишъл до източната галерия но А. Бетик и Тсипон Шакабра разговаряха с Енея, така че тичешком се върнах обратно на скелетата и потънах в работа.