Димитър Талев - Илинден

— Нагоре по Скопско са ги изловили до един. И по други места също. Турците нема да простят никому. Решили са — край! — Той млъкна за един миг и после сякаш отеднаж се реши и гласът му стана по-твърд: — Ако не ми кажеш кои беха, ще те предам на каймакамина. Там сичко ще признайш. Те знаят там разни мурафети, — майчиното си млеко ще кажеш… Е — дигна той поглед към него. — Ще вземеш ли десет лири, да не слагам грех на душата, или…

— Дай парите — прекъсна го неочаквано Кътърката. Той и сам бе узрял през последните дни да извърши предателство: ще предаде Райко Кутрев заради Марето, ще предаде Алексо Пачев и Ицо Наумов; някога, когато бяха още деца, те бяха го мъчили и преследвали и Кътърката ги мразеше. Той повтори настойчиво: — Дай парите!

Брашнаров се изправи.

— Излез вън.

— Защо? — попита слугата обидено.

— Излез за малко. Аз ще те повикам.

Кътърката се обърна, без да бърза, и излезе. Брашнаров затвори вратата след него. Кътърката се спря там, пред вратата, и в мислите си псуваше грозно тримата мъже, които бе решил да предаде, псуваше и господаря си, който го изпъди да чака вън. Кипеше в сърцето му всичката ненавист, която изпитваше към тия люде, чувствуваше той и сега надмощието си пред тях, те бяха в ръцете му и той се разпореждаше със съдбата им. Но и някакъв слабичък глас тихо нашепваше в ума му: „Никой нема да узнай… Ако не ги кажеш, чорбаджията тебе ще предаде на каймакамина… Нека по-добре те да изгорят…“ Той се ослуша — искаше някак да избяга от мислите си, но и наистина иззад вратата се дочуваше тих звън, сладък, примамлив звън на пари. Кътърката се наведе и спотаил дъх, надзърна през ключалката. Той съгледа господаря си, който бе отворил едно долапче в стената до леглото си и ровеше нещо там. Кътърката се учуди: той бе мислил, че това е някаква украса на стената, пък то било долап! Там крие той, проклетникът, парите си. Брашнаров затвори долапчето, заключи го и сложи ключа в джеба на панталоните си. Погледна разтворената си шепа, обърна лице към вратата и се чу гласът му:

— Влизай.

Кътърката влезе и пак застана на същото място, но сега с наведени очи. Приближи се към него Брашнаров, разклати едва ли не пред лицето му затворената си шепа, чу се пак тихият, примамлив звън.

— Е?

Кътърката наведе глава в последно, тъмно някакво колебание, помръдна с едната си нога и започна Дрезгаво:

— Влезоха ти… даскалът Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев… Не знам кой те удари…

— Сички! — викна Брашнаров гневно. — Сички пукаха по мене, аз ги видех. А други, имаше ли други вън, или… Кои са другите комити в Преспа? А, кажи де!

Кътърката извърна глава:

— Други не знам.

— Лазар Глаушев не е ли бре? Сърчарот Йоан? Ами Другите от даскалите?

— Не знам други.

Брашнаров разтвори шепата си пред очите му, светнаха там златни пари, после пак я затвори и каза:

— Парите ти са тука. Но ти утре ще идеш при каймакамина и ще му кажеш за тия тримата. Парите ти са готови, ето — и той наново звънна с лирите в шепата си. Кътърката се обърна към него, опря в лицето му упорития си поглед:

— Там аз нема да отида. Ти ще отидеш там. Иначе ще отида и сичко ще кажа на даскала, на Кутрев. Може да ми земат главата, ама и твоята ще отиде тоя път.

Той посегна към вратата, за да си излезе, но Брашнаров го подръпна за ръкава:

— Вземи бре… мискинино…

Извърна се наново към него Кътърката, взе бързо, сърдито парите, помълча един миг и рече ядно: — Ти да не си… по-харен от мене!

Като не успя да прати Кътърката при каймакамина, Таки Брашнаров отиде сам. Отиде и най-напред започна да се оправдава:

— Аз, каймакам ефенди, не мога да крия тези, които искат да ме погубят, с оръжие влязоха в къщата ми. Узнах ги и няма да ги крия. Първият е даскалът Райко Кутрев, а другите двама са Ицо Наумов и Алексо Пачев. Алексо е калфа при ковача Никола Стрезов, а Ицо е при Глигора Кършев, ахчията 44 44 Ахчия — гостилничар. . Ето, каймакам ефенди, казах ти всичко, сега, останалото — твоя работа. Голяма молба имам само — никой да не знае, че тия хаирсъзи ще ме погубят.

— Бъди рахат, чорбаджи. Ами… само тия ли, чорбаджи? За други някои не си ли чул? — подпита турчинът.

Брашнаров наведе смирено очи — ето, не искам да приема грях на душата си, но… И той каза с тъжен глас:

— За други… чувал съм да се говори едно-друго, каймакам ефенди, но нищо не мога да твърдя.

— Ами, чорбаджи — опита се да го улесни каймакаминът, — ти кажи за кого си чул, пък ако няма кабахат, аз пак ще го пусна. Ха де, ха де…