Димитър Талев - Илинден

— Кувет 41 41 Кувет — сила. немас ти, кир Таки Браснар, кувет ти требе, Даваше му да пие ту прегорчива хининова вода, ту локмаруху 42 42 Локмаруху — лекарство, смес от спирт и етер. , ту някакъв балсам, който минаваше като огън през гърдите на болния и стопляше хлътналия му корем. Таки долавяше неговата безпомощност и го псуваше в ума си, а когато лечителят си отиваше, той го псуваше и гласно, заричаше се да не го вика повече. Това продължаваше няколко дни, докато се набереше отново страх в сърцето му, и той пак пращаше циганката си да вика хекимина.

Таки Брашнаров се боеше и от циганката си. Струваше му се, че тя постоянно го дебне, че му крои нещо лошо. А сега той съвсем не можеше без нея. За да я Държи близу до себе си и да се запази някак от самата нея, той й обеща, щом оздравее, да я вземе за жена.

— Но — добави Таки, за да бъде по-убедителен — ще трябва да си промениш верата, да станеш християнка.

— Ша стана, чорбаджи — отвърна циганката и не можеше да си затвори устата от радостно вълнение. — Само агите да не ми се сърдят, че ще изоставя верата им.

— Е, ще видим тогава… като дойде време. Старият женолюбец изпитваше особена и вече забравена сладост, че успя и сега да измами една жена и да я накара да се възхищава от него.

Боеше се той и от своя съдружник в мелницата — от Георги Баболев. Брашнарницата му стоеше затворена, но в мелницата сега пълен господар беше Баболев. Наистина, Баболев спаси живота му, като го изпрати да се лекува в Битоля, но оттогава всичко в общата им работа беше в негови ръце. Баболев на два пъти му представи сметка, но Таки не вярваше на сметките му. Баболев задържаше повече за себе си, то се знае — и Таки въздишаше с тъжно примирение: всеки би задържал повече за себе си, дори и той самият… Като не можеше да стори нищо повече, Брашнаров успя в едно да надхитри съдружника си: той не внесе никакви свои пари при покупката на зърно това лято за общата им работа.

— Немам на ръка, Георгия, никакви пари… В банката са парите ми до грош. Е, ние после ще си уредим сичко… сега не мога аз, нели виждаш…

Той се боеше да не умре и не искаше да влага свои пари в общата работа. Те и двамата бяха добри търговци във всяко нещо. Баболев и живота му спаси пак повече с някаква сметка: да не помислят людете, че го е изоставил без грижа, за да умре и после той да присвои общата мелница.

Таки Брашнаров се страхуваше най-много от комитите. И колкото ги мразеше преди, сега ги мразеше два пъти повече. Боеше се от тях и ги мразеше. Комитите — това беше на първо място Лазар Глаушев, това беше Йоан Сърчарот, това бяха всички учители, дори и учителките с тях и всички по-будни преспанци; комити бяха и всички селяци, които го гледаха с мрачни или натъжени очи, които следяха с недоверие ръцете му, когато посягаше към кантара, и не се оставяха да ги мами, когато купуваше житото им или им продаваше брашно, смляно в мелницата му. Комитите смущаваха целия му живот, те смущаваха целия живот; всичко се променяше към по-лошо за него. Преди Брашнаров бе сигурен във всяка своя работа, знаеше как ще я почне и как ще я свърши. Сега всичко живо бе дигнало глава, готово беше да ти препречи пътя, да ти оспори всяко нещо, да дигне ръка срещу тебе или пък да ти се присмее. И турците бяха станали по-лоши, дори и към такива люде като него. Но селяните бяха най-омразни на Таки Брашнаров. Забравили бяха те всяко смирение и покорство, ставаха все по-упорити в своя прост селски ум.

За тия свои страхове, грижи и ядове мислеше Таки Брашнаров, закован по цели дни и нощи на леглото си, мислеше, гневеше се и се измъчваше, но не можеше да приеме това безредие в живота, да се примири, да се подчини. Пред Лазара Глаушев ли да се преклони, пред даскалите, пред селяците ли? Но ето, те бяха дигнали ръка да вземат живота му и съсипаха здравето му. Той нямаше сили да се бори с тях, но нямаше ли ум? …

Като посъбра чорбаджията силите си, пак повика един ден горе в стаята си Кътърката. Той подозираше, че и Кътърката беше в някаква връзка с комитите, но ето с него трябваше да започне. Кътърката влезе в претоплената му стая и, по обичая си, спря се до вратата, подпря се с гръб на стената. И гледаше господаря си със своя упорит поглед, разглеждаше, оглеждаше го като някаква вещ. Брашнаров забеляза тая дързост в погледа му — такива бяха комитите всички, по тяхната Дързост и в погледа, и в приказката ги познаваше чорбаджията. Той потисна яда си към безсрамния слуга и каза:

— Тия дни ще отворим дюкяна. Ама ние с тебе… — Той се изкашля и продължи: — Преди това ние с тебе имаме друга работа. Ще ми кажеш ти, Пантуше, кои ме удариха, та ми взеха здравето. Ти ги знайш, не ме лъжи.