Димитър Талев - Илинден

Кътърката го гледаше, без да мигне, с натежалите, еДва притворени клепки, между тях се синееха зениците му неподвижни. Той повлече думите си небрежно, лениво — не се боеше от господаря си, не бързаше да МУ отговори:

— Може… да ги знам, но… нема да ти кажа.

Брашнаров се приподигна, подпря се на двата си лакътя в леглото:

— Как тъй нема да ми кажеш! Ще те обадя в хюкюмата бре! Там сичко ще си кажеш.

Кътърката извърна глава към прозорците на стаята и нищо не отговори: приказвай си ти, чорбаджи, нема да ме уплашиш. Брашнаров се изправи и седна в леглото.

— Слушай, Кътърка: ще ти дам пет лири, ако ми кажеш.

Кътърката го погледна бързо, полуотворените му устни помръднаха присмехулно: много бързо обеща чорбаджията пет лири; не мисли и да ги дава.

— Искаш да ме излъжеш — рече гласно той.

— Не, бога ми… — каза убедително Брашнаров. Той чакаше отговора на Кътърката и не сваляше очи от него. Струваше му се, че слугата се бореше със себе си, и го насърчи: — Десет лири ще ти дам бре!

Но Кътърката сякаш не го и чу. Той оглеждаше стаята и си мислеше: „Тука той сигурно крие пари… Да може да претърся… Некой ден, като го нема тука…“ Той спря светналия си поглед върху господаря си, върху посивялото му лице със синкави торбички под очите, върху изтънелия му набръчкан врат с увиснали кожи по него, изгледа с някакво особено внимание извития му гръб, отпуснатите му рамена и друга една мисъл отеднаж дойде в ума му: „Да взема да му извия врата… Ще кажат… умрел…“ Сякаш уплашен от тая си мисъл, той с несвойствена за него бързина се обърна и излезе от стаята.

Следващия понеделник Таки Брашнаров отвори дюкяна си. Там бяха и тримата му калфи. Съседите му го попоглеждаха отсреща, поглеждаха го и минувачите, но нито един от тях не прекрачи прага на дюкяна му. Макар още да не беше много студено, калфите бяха приготвили мангал с разгорени въглища и той зиморничаво се бе привел над него, грееше големите си измършавели ръце. Калфите чистеха изоставения от толкова време дюкян, влачеше се лениво след двамата си другари и Кътърката, залисан привидно в работа. Час по час той святкаше с очи накъм омърлушения чорбаджия — мисълта да му извие някой ден врата и да го ограби дълбаеше вече непрестанно мозъка му.

Още преди пладне в брашнарницата влезе Георги Баболев. Той поздрави радостно дигналия се болник, че и очите на Брашнаров весело проблеснаха. Баболев умееше да се държи и редно беше да покаже радост, щом съдружникът му се бе съвзел. Седна на миндерчето до него, протегна и той ръце към огъня.

— Е, добре ли си веке, бачо Таки? Брашнаров не отговори на въпроса му, а каза:

— Да видим днес-утре тефтерите. За мелницата де…

— Добре — отвърна бързо Баболев и не задържа тук приказката си, като че ли тефтерите им не бяха толкова важни: — Ами знайш ли що става? Чудесии стават нагоре по Скопско, по Кумановско, Щипско! Задържан е сума свет, намерени са пушки, бомби… Бъркотия има и по други места, пък и тука по нас може да се разбърка. Наежили се турците, ще видиш, дума не може да им се продума. Неспокойно време, ами.

Брашнаров цял се извърна към него и слушаше, без да мигне. После той се скара, като че ли Баболев беше виновен за настаналото безредие:

— Ами сички са пощурели… тия, нашите! Комити. Бунт ще дигат. Нехранимайковци! Най-веке тия, даскалите… Царство искат да превзимат. На них царство! Само бунат народа, бъркат ни на работата. Да вземат да обесят двама-трима, ще видиш как ще мирясат сички.

— То май и бесилки ще има. Страшни работи разправят. С горещи железа, спици под ноктите… Майчиното си млеко ще повърнеш. Турците са решили да не се шегуват с тия работи. Тежко му, когото пипнат.

— Ти жалиш ли ги! — сопна се пак Брашнаров и току изкриви към него своите големи черни очи: — Да не си и тис них!

Баболев попримига и отговори примирително:

— Аз не съм с них, но се пак те са наши люде, християни. А турците…

— Наши — прекъсна го Брашнаров. — Какви наши! Каква полза ще имам аз от них? Гемии и кервани ли Ще ми докарат? Съсипията ни готвят те и нищо друго. Бесилки за них — това знам аз!

Той изеднаж стана, та гостът му го загледа учуден:

— Не се тревожи толкова, бачо Таки… ЗдравеТо ти…

Те излязоха заедно от дюкяна, но се разделиха още на първия кръстопът. Брашнаров мина през чаршията, висок, подгърбен, облечен преди време още с дълго зимно палто, подплатено с кожи. Людете подаваха глави от дюкяните си да го погледнат, някой промърмори подире му: