Димитър Талев - Илинден

— Като от гроба да е излезъл… Вампирин.

Той зави по улицата за конака на каймакамина забързан, та дългите му нозе се поклащаха и се присвиваха на всяка стъпка. Каймакаминът стана прав да посрещне чорбаджията, който бе пострадал толкова много от комитите, пък и го виждаше за пръв път, след като бе чувал на няколко пъти, че е умрял. Седна Брашнаров на широкия миндер и не дочака да го заприказва пръв големецът, а сам подзе разговора на доста хубав турски език, с голяма загриженост и с нескрита скръб:

— Какво чувам, каймакам ефенди? Аз нали за пръв път излизам от къщи… Ще се остави ли падишахът, да ни е жив хиляда години, ще се остави ли да му напакостят душманите на дьовлета?

— Бъди рахат, чорбаджи — отговори спокойно младият каймакам и дори изглеждаше малко учуден от голямата тревога на Брашнаров. — Падишахът ни няма да се остави в ръцете на душманите.

— Чувам, каймакам ефенди, горе, по Скопския санджак…

Каймакаминът дигна ръка и Брашнаров почтително замлъкна.

— Бъди рахат, нали ти казвам. Всички комити по Скопския санджак са заловени. И по други места ще бъдат изловени. Като се заловят единдвама, има един мурафет, те ще кажат и за другите. Мъчно ще устои жив човек на огън и желязо… — Каймакаминът многозначително намигна, а постоянният израз на гнусливост и студенина по лицето му не се промени. После той изеднаж се посъживи и попита със сладък глас, сякаш осенен от неочаквана и хубава мисъл: — Ами ние тук, чорбаджи, ще изловим ли и ние нашите комити? Тия, които те удариха? Да миряса и нашата касаба 43 43 Касаба — град. , чорбаджи.

— Ами да ги изловим, каймакам ефенди! — приподигна се Брашнаров развълнуван повече от турчина, дори сълзи заклокочиха в гърлото му; зарадва се той много, че ще бъдат уловени преспанските комити, а беше и трогнат, че каймакаминът му се доверяваше, смяташе го за близък на хюкюмата. И той повтори същото, което каза малко преди това на Баболев, но сега с още по-голямо въодушевение: — Да увиснат двама-трима на бесилката, всички ще мирясат!

— Да увиснат — приподигна тесните си рамена каймакаминът. — Но как, чорбаджи? Не можеш да хванеш някого от сокака и да го качиш на бесилката! — Той се приведе към Брашнаров и продължи с тих, тайнствен глас: — Трябва да знаеш кого да хванеш… — Той втренчи големите си черни очи в него и рече бързо: — Ха кажи, чорбаджи! Кого да хванем? Не бой се, от мене няма да излезе и… падишахът ще ти бъде благодарен.

Брашнаров притвори очи, като да го прониза внезапна болка; лицето му посивя още повече, той свали феса, обърса с длан студената влага по челото си и пак сложи феса. Мислеше за Лазара Глаушев, за Сърчаро, за даскалите и на гърлото му се спря вик: „Ето комитите в Преспа! Заловете ги, те сичко знаят!“ Но Таки Брашнаров не се реши да проговори, да извика. Той преглътна с мъка, въздъхна и едва след това продума с пречупен глас:

— Аз не знам, каймакам ефенди, не знам кого да заловите… Но — съживи се той отново — ако науча нещо, веднага ще ти пратя хабер, а може и сам да дойда.

Каймакаминът начупи вежди тъжно, отпусна ръце: ето, виждаш ли… Не искаш да помогнеш. Съживи се още повече Брашнаров, дори плесна въодушевено коляното си:

— За два-три дни, каймакам ефенди, аз може да ти донеса добри хабери. Имай вяра в мене, каймакам ефенди!

Той мислеше сега пак за Кътърката; мислеше да го постави между себе си и комитите, между себе си и каймакамина. Да не лови огъня със собствената си ръка.

Каймакаминът го изпрати до вратата.

Вечерта, когато Кътърката донесе в къщи торбата с тефтерите и ключовете от дюкяна, Таки Брашнаров го извика пак в стаята си. Циганката и тоя път бе наклала ламаринената печка догоре пълна с дърва и в стаята едва можеше да се диша от топлина. Брашнаров бе се разхвърлил и час по час бършеше лицето и врата си с една голяма кърпа. Кътърката застана пак до вратата и пак с ръце отзад, с упорито приведена глава, с поглед изпод вежди и някак предизвикателно разкрачен. Но и Брашнаров сега чувствуваше друга сила в себе си. Той пристъпи към слугата си и се надвеси над него, сякаш да го притисне там, да го смаже на стената като насекомо. Преди да продума, той поклати заплашително глава и викна с продрам глас:

— Свърши се с комитите! Чуваш ли? Ловят ги един по един, до един ще ги изтребят. Още ли ги криеш ти нашите? Казвай мой ме удари бре, казвай!

Кътърката нито се помръдна — види се, не се уплаши от господаря си. Брашнаров не сваляше очи от него, станали още по-големи и зли. Но внезапно той се отдръпна заднишком и седна на леглото си, избърса наново лицето и врата с кърпата. И заговори с примирителен тон, без да гледа слугата си: