Димитър Талев - Илинден

Кътърката помнеше майка си и баща си, но и двамата все еднакво: разгневени и дигнали ръка да го ударят. Той си мислеше, че баща му и майка му са били лоши люде и са го мразели, макар да си спомняше също как бягаше от училище и как прескачаше в чуждите градини. Неговите първи радости бяха в дните, когато умря майка му, а баща му го изостави. Почувствува се свободен тогава и цялата махала пропищя от него, но скоро попадна в ръцете на тетка си Вета Кузманова — по-млада сестра на майка му. Предаде го в ръцете й баща му, не можеше да се грижи за него, пък скоро умря и той. Строга, сурова жена беше Кузманица, биеше го с тояга или с мокро въже, оставяше го по цели дни гладен. Когато го набиваше до премаляване, често му казваше, задъхана от умора:

— Ти затри майка си, душманино, ама мене нема да ме затриеш! Кокалите ще ти сдробя, жив нема да си, ако не ме слушаш…

Като поизрасна, Кътърката избяга от нея, отиде да живее при другата си тетка, най-младата сестра на майка му. Но той и сега още се прибояваше от тетка си Вета Кузманица.

В непрестанна вражда беше Кътърката и с всички други люде. Беше слабичък, дребен и връстниците му от махалата изпитваха силата си върху него. Той се биеше с тях, бранеше се, но бяха малки силите му и огорчен, унизен, спотайваше се по разни скрити места, за да плаче сам от мъка и от безсилна, незадоволена ярост; или пък се промъкваше по дворовете и градините, дори и по къщите, и правеше пакости, за да си отмъщава. Той страдаше поради тая вражда с другите и когато порасна; остана дребен, мършав, та и девойчетата, в които се заглеждаше, бягаха от него, присмиваха му се. Само Марето Кузманова не странеше от него и той я залюби, макар майките им да бяха сестри. И това беше най-голямата жажда на душата му: да бъде силен, да има власт над другите, да им внушава страх и трепет. Дошъл бе най-сетне за него такъв ден. Ще пие той сега от тая сладост глътка по глътка, няма да бърза и ще се наслади докрай.

Още на другия ден след нападението върху Брашнаров Райко Кутрев го извика в двора на тетка му Вета. Бяха сами. Кутрев втренчи в него пъстрите си бляскави очи — да го прониже с поглед. Той веднага забеляза, че в Кътърката бе настанала промяна — виждаше се по цялата му външност. Кутрев най-напред това му каза:

— Наежил си се нещо. Да не би от радост, че твоят чорбаджия излезе по юнак от нас и ни прогони. — Нито в гласа на Кутрев, нито по лицето му се забелязваше някаква следа от другарска закачка. Той продължи бързо, отсечено, какъвто беше винаги говорът му: — Ние не бехме влезли, за да го убием. Стреляхме, защото и той стреля срещу нас. Сега, ако се чуе нещо, ще знаем, че от тебе е излезло.

— Защо от мене! — сопна се Кътърката. — Може некой от вас…

— Ти знаеш — прекъсна го Кутрев. — За предателство — смърт.

Кътърката изкриви като за усмивка полуотворените си устни, бялнаха се между тях здравите му разкривени зъби:

— Може и ти… ако се видиш на зор, може и ти да предадеш.

— Тогава и за мене същото: смърт.

Кътърката нищо не отговори, но въртеше очи, оглеждаше Кутрев, види се, бе забелязал, че учителят Държеше някак непривично лявата си ръка, мушната Дълбоко в джеба на палтото му и неподвижна. Той пристъпи бързо, улови го за тая ръка и я подръпна. Кутрев неволно изхлипа от болка, лицето му побеля и се покри с влага. Кътърката проточи лице от престорено съжаление:

— Не знаех… — После изеднаж се ухили и намигна: — Требва да те е чопнал чорбаджията с алтъ-патлака 39 39 Алтъпатлак — револвер с шест патрона. си… — И добави злобно: — На зор не се трай, а?

Разгневен на себе си, че показа слабост, Кутрев рече остро:

— Не ми харесва твоето любопитство; всичко искаш да знаеш. Но… не забравяй какво ти казах. От нас нема да остане нищо скрито.

Като не сваляше очи от Кътърката, той изкара с едно рязко движение ранената си ръка от джеба, обърна се и бързо излезе от двора. Кътърката го проследи с присвити очи, усмихна се презрително на неговата самонадеяност и прошепна през зъби:

— Ще видим, даскалче…

Откъм къщата на леля му се чуха бързи стъпки. Мина Марушка, запътила се като унесена подир учителя. Кътърката се спусна след нея, улови я за плитката и силно я дръпна, та момичето изви глава назад и се спря.

— Къде си се затичала! — изръмжа той и от устата му пръсна слюнка. — Като сенката му се влачиш подир него…

Момичето се извърна и кротко се опита да освободи плитката, но Кътърката я зави на ръката си и я стисна още по-силно; той усещаше в ръката си хладината на дебелата моминска плитка, до сърцето му стигна тая хладина като сладостен трепет, обръч стисна гърдите му. И повтори несвястно, с пресъхнало гърло, задавено: