Димитър Талев - Илинден

Таки Брашнаров престоя в Битоля близу два месеца. През това време на няколко пъти се чу, че е умрял от раната си. Върна се той измършавял и състарен, та сега отдалеко личаха годините му. Циганката се уплаши, като го видя да влиза в двора, изгърбен, с хлътнали посивели бузи. Той поиска веднага да си легне и тя с големи усилия му помогна да се качи в стаята си, настани го в леглото. Чорбаджията изпружи дългите си кокали, види се, от раната гърдите му бяха хлътнали, косите му бяха посивели и оредели; само очите му все още светеха, черни и мрачни между пожълтелите, гъсто набръчкани клепки. Той кашляше често и се давеше в храчки, циганката изтича да донесе съд и го сложи до леглото му. Тя си мислеше: „Нема да може той вече без мене.“ Решила бе преди това да скрие двете кесии с пари, дори бе похарчила стотина гроша от тия пари, но сега, като го видя толкова грохнал, дойде й на ума друга мисъл: няма да може той вече без нея и цялата къща ще бъде в ръцете й. В кесиите имаше само пет златни лири и още две хиляди гроша сребърни и медни пари — тя ги бе броила много пъти. Няма да се раздели и да се кара с чорбаджията си заради тия пари, а за скривалището му в една от стените на същата стая нищо не знаеше. Преди да го ранят, Брашнаров бе скрил там осемстотин лири; наближаваше тогава време да закупуват с Баболев жито, та бе задържал тия пари у себе си.

Завърналият се чорбаджия не попита най-напред за двете кесии, както си мислеше циганката, а рече с продрания си глас:

— Скоро да ми повикаш тука Кътърката.

Като че ли тъкмо за това се бе върнал от Битоля. А той, още като влезе в стаята си, огледа с внимателен поглед най-напред мястото на стената, дето беше скривалището с парите му, но циганката не можеше да забележи това. Когато малко по-късно Кътърката влезе в стаята му, Брашнаров се приподигна на лакът и махна с ръка на циганката да ги остави сами. После рече нетърпеливо:

— Кажи кои беха. Ти знайш.

Панту Кътърката се подпря на стената срещу него с ръце отзад, разкрачен, фесът му беше накривен над лявата вежда. Той гледаше дръзко чорбаджията със синкавите си очи и не бързаше да отговори. И каза, без да се помръдне:

— Не знам кои беха.

— Не може да не ги знайш — сопна му се Брашнаров, но се закашля и едва след като стихна кашлицата му, продължи: — Ти беше тука, когато влезоха. Чух те аз да говориш долу с циганката. Искаш да ги скриеш. Боиш ли се от них? Или може да им си ортак, а?

Пак без да се помръдне, Кътърката повтори това, което бе разправял вече много пъти за нападението:

— Излезох на двора. Тъмно беше, в очите да ти бръкнат. Нахвърлиха се върху мене, събориха ме…

— Не, не! — размаха Таки Брашнаров дългата си ръка, още по-мършава в широкия ръкав на нощната му дреха. — Ти лъжеш. Искаш да ги скриеш.

Кътърката стисна устни, кривна дългия си врат пренебрежително. И току попита:

— Какво ще правим сега… Ще отворим ли дюкяна? Ние така седим и тримата, без работа, чакаме те, пък сме сиромаси люде.

— Ти остави това. Не бързай за дюкяна. Ти кажи какво те питам аз!

— Нема какво повеке да казвам.

— Ще те предам в хюкюмата бре!

— Ще ме предадеш, ама… комитите може пак да ти влезат.

— Ето, видиш ли: ти си с них!

На другия ден Брашнаров пак прати циганката за Кътърката и пак се повтори същото. Кътърката пазеше упорито тайната около нападението. Не беше то от вярност към клетвата, която бе дал върху камата и евангелието — да пази до смърт тайните на Организацията. Той изпитваше едно сложно и дълбоко чувство, понеже Държеше ключа на тайната около това нападение. Той единствен знаеше всички подробности и кой каква роля бе играл в него. Райко Кутрев не знаеше всичко, не знаеше, че Таки Брашнаров беше предупреден, а Брашнаров знаеше още по-малко. Най-малко знаеше каймакаминът. А Кътърката можеше да разкрие всичко с един замах. Можеше да изнуди чорбаджията си и да му вземе пари, държеше в ръцете си съдбата на Кутрев, на Пачев и Наумов. Той можеше да изнуди дори и каймакамина. Можеше да замеси в тая история и Лазара Глаушев и… всички, които познаваше като членове на Организацията. Можеше да замеси и когото пожелае. Като посочи тримата, които наистина участвуваха в нападението, можеше да посочи още тридесет души. Каймакаминът това и чака… Панту Кътърката никога не се бе чувствувал така силен, а бленувал бе през целия си живот за такава сила. Да се страхуват другите от него, да треперят, да разполага той с тях по своя воля. Да насити и пресити душата си с палещата сладост на отмъщението, със замайващата сладост на надмощието…