Димитър Талев - Илинден

Превързаха ранения, куршумът бе заседнал в гърдите му. Той дишаше все по-тежко, бузите му пламнаха. В слюнката му се показа кръв. Размъти се и погледът му. Започна да говори несвързани сърдити думи. Гореше в треска и скоро загуби съзнание. Онбашията изведе войниците си пак на улицата. Аллах да помага на чорбаджията…

На другата сутрин минувачите се заглеждаха в портата на Таки Брашнаров и дори се поспираха, но то беше само от любопитство. Разчуло се бе, че Таки е ранен. Късно дойде тая сутрин и Кътърката. Той бе решил да мълчи по нападението на чорбаджията и лицето му бе придобило обикновения си упорит и затворен израз. Циганката каза:

— Цел гори в огън. Загубва се често. Може и така да си умре…

Тя беше уплашена, но не изглеждаше много разтъжена за чорбаджията. Когато през нощта деврието си отиде, тя претърси най-напред дрехите му, после стаята му и навсякъде из къщата, дето можеше да има скрити пари. Намери две пълни кесии, но не ги развърза да види какви пари има вътре, а само ги скри на сигурно място: боеше се от Брашнаров, не се реши дори да погледне в кесиите; ако умре той — тя ще си ги прибере; трябва да са много пари. Ако оживее — ще му ги върне непокътнати; може ли да се скрие нещо от него! Ще я пребие, в конака ще я предаде, а не искаше тя да си разваля достлука 35 35 Достлук — приятелство. с чорбаджията. Ако умре… И тя обмисляше какво още да прибере от богатата къща. Но кой знае дали ще умре — як е, пък и по-добре ще й бъде с него, като чорбаджийка си е в къщата му.

— Ти не позна ли снощи харамиите? — изблещи тя очи срещу Кътърката.

Кътърката Плю в нозете си и каза това, което бе решил да казва на всички:

— Как ще ги позная! Тъмно — пръст пред очите не… Събориха ме ничком на земята, отгоре ми седнаха двама. После, като си отиваха, извлекоха ме на улицата. Аз побегнах… Къде с них. Ще те заколят.

Дойдоха и другите двама калфи. Чакали пред дюкяна да дойде Кътърката с ключовете, после са им казали минувачи за чорбаджията. По-късно дойде да види съдружника си и Георги Баболев. Доведе той и Поликарпис — единствения лекар в града. Свършил бе Поликарпис пет семестъра в Атинския медицински факултет, но преспанци предпочитаха да се лекуват при баби и знахарки и рядко прибягваха до неговата помощ — за всяко идване при болния той искаше по една бяла меджидия. За Таки Брашнаров Поликарпис каза, че трябва да бъде изпратен веднага в Битоля, за да му извадят веднага куршума там; той нямал алати 36 36 Алат — инструмент. за вадене на куршум. Баболев се разтича да намери кола за ранения, после да намери и люде, които да го придружат до Битоля. Издири някакви роднини на Брашнаров, които преди не смееха да влязат в двора на чорбаджията. Докато да тръгне колата, дойде да види ранения и сам каймакаминът. Дойде той с двама заптии и ги остави да пазят пред входната врата. Разтича се циганката да посрещне големеца — нали бяха от една вяра, — въведе го в стаята на ранения, поднесе му стол.

— Е, чорбаджи, как си? — попита някак отдалеко каймакаминът, присвил лице гнусливо, и виждаше се, не чакаше отговор. Раненият лежеше и сега в безсъзнание, дишаше шумно, с отворена уста; лицето му бе пожълтяло, ярко личаха по бузите две алени петна, тъмнееше се и брадата му, гъсто поникнала.

Циганката се въртеше около каймакамина, не знаеше как да му угоди, после отеднаж се сети:

— Комити, каймакам ефенди… Каза, че комити го ударили.

— Знам — отговори каймакаминът късо, без да я погледне.

Но тя продължи:

— Тук има един, който е видял всичките.

— Тъй ли? — подскочи каймакаминът. — Къде е гой?

— Ей сега, каймакам ефенди…

Из двора се навъртаха и тримата калфи; днес те нямаше да отварят брашнарницата, но трябваше да бъдат по-наблизу до ранения си господар. Циганката изтича и доведе Кътърката:

— Ето, каймакам ефенди, тоя ги видял. — И тя се обърна към Кътърката на преспански: — Ха кажи бре, за комитите…

— Нели ти казах — загледа се в нея Кътърката навъсен. — Тъмно беше… в очите ти да бръкнат. Събориха ме ничком. Седнаха върху мене двама. После ме извлекоха на улицата… Аз побегнах.

Циганката превеждаше: съборили го в тъмнината, седнали отгоре му, после го измъкнали на улицата. Каймакаминът попита:

— Колко души са били? Познал ли е някого? Кътърката отговори пак чрез циганката:

— Не познах никого. Може да беха пет-шест души, а може и повеке.

Каймакаминът се загледа в него за минутка, присвил все тъй гнусливо, презрително лице, после току махна с чистата си бяла ръка: