Димитър Талев - Илинден

— Требва да поговоря с твоя чорбаджия, с Брашнаров. Искам насаме. — Кътърката нищо не отговори и учителят продължи: — Не може ли в дюкяна му?

— Не може. Влизат, излизат разни люде.

— Не… Искам да сме съвсем сами с него. У дома му не може ли?

Кътърката изпръхтя, после изви глас като на присмех:

— Хе… Той може и да те изпъди! Ти не знайш какъв човек е той…

— Какъв е? — попита строго Райко Кутрев.

— Какъв… Чорбаджия!

Райко помълча малко и пак попита:

— Има ли той много пари, като е такъв чорбаджия?

— Пари има много. Цела фабрика работи за него. Река тече в дюкяна му…

Очите на Кътърката блестяха хитро в сгъстилия се мрак. Той си мислеше със злоба: „Сещам се аз какво кроиш, даскале… Парици искаш да пипнеш от чорбаджията. Нема да измъкнеш лесно пара от него…“ Чу се отново гласът на учителя:

— Ти си негов вътрешен човек. Кажи как ще мога Да го видя насаме. Имам много важен разговор с него.

Кътърката не отговори веднага. Райко чакаше търпеливо. Край тях трепна и се простря неподвижно светло петно: в къщата зад тях бяха запалили ламба.

— Аз мога да ти отворя портата му, когато искаш — започна Кътърката най-сетне с надебелял глас, а в същото време в ума му шумяха и други мисли. — Като затворим дюкяна вечер, отивам в къщи у него да занеса тефтерите му и ключовете, а сутрин отивам да ги взема и аз отварям дюкяна. Чорбаджията още спи по това време. Понекога там оставам до късно вечер. Циганката му, мръсницата ниедна, се гледа да ми намери некаква работа. — Той млъкна за миг и току обърна разговора: — Сега той събира пари и кой го знай колко ги има. Събира, трупа, нели наближава вършитба, ще закупуват жита с Баболев, както сека година, да има какво да меле мелницата им.

Той пак млъкна. Райко Кутрев се взираше в лицето му и си мислеше: „Досеща се дяволът…“ Лицето на Кътърката едвам се белееше в мрака. Те дълго мълчаха и двамата. После Кутрев се приведе към Кътърката и каза с позатихнал глас:

— Утре вечер ще се забавиш повече у чорбаджията в къщи. Ако циганката му не ти намери некаква работа, ти сам ще си намериш. Ще стоиш там, докато се стъмни добре и улиците позатихнат. Ще си отваряш ушите добре: като ти свирна три пъти едно след друго от улицата, ще ме пуснеш да влеза в двора му. Това искам от тебе. И ще си държиш езика, нели знаеш какво може да те сполети… Клетва си дал.

— Той понекога до късно не се прибира в къщи. Скита по жени.

— Е, ще видим утре вечер. Ти само гледай да се позастоиш там.

Учителят стана. Стана и Кътърката; той се обърна и мълчаливо се отдалечи към съседния двор. Райко го проследи с поглед, докато изчезна в тъмнината. Нататък светлееха две прозорчета. Той се загледа в бледата червеникава светлина и някаква смътна, неспокойна мисъл помръдна в съзнанието му. Но махна с ръка — все пак работата започваше добре. Зад него се чуха бързи, тихи стъпки. Той се обърна и в същия миг Марушка обви ръце около шията му. Райко свали ръцете й, по-отдръпна се и попита строго:

— Ти… Подслушваше ли? Как узна, че съм сам?

— Видех от прозореца… Се поглеждах… — промълви Марето и търсеше с тревожен поглед да види в тъмнината лицето му, строгите му очи.

Сега той я притегли към себе си, приведе се и тихо рече близу до мъничкото й ухо:

— Има работи, които ти не бива да знаеш, не бива и да питаш за тех. Мои работи, но ти не бива и да ме питаш за тех.

— Да, да… — И девойчето се сгуши в прегръдките му с разтреперано сърце.

Панту Кътърката се отдалечи в тъмнината накъм съседния двор, но щом прекрачи ниската ограда там, дочу тихите гласове зад себе си и веднага се обърна. При бледата червеникава светлина, която бе паднала на двора от един от прозорците на леля му Кузманица, той съгледа сенките на братовчедка си и на учителя. Той в миг се присви зад оградата и се спотаи там като звяр, който дебне. Видя как двамата годеници се прегръщаха…

Той не можа да заглуши съвсем един стон, който се откъсна с голяма болка от гърдите му, от самото му сърце и в усилията му да го спре, да го потисне се превърна в задавено хъркане, докато най-после затихна сякаш ведно с дъха му. Кътърката се задушаваше от болка, от ярост и всичко идеше от това, което виждаше в едва доловимия здрач насреща, но не сваляше поглед — всичко да види, да не би да пропусне нещо, макар че болката му и яростта му нарастваха с всеки нов миг. Кътърката не виждаше нищо друго, не чувствуваше нищо друго, изблещил безумни очи нататък, упойвайки се от собствената си мъка. В безсилната си ярост той захапа пръстите на едната си ръка и стисна зъби с все сила. Когато тая нова болка го прониза, той захапа ръкава на ризата си и започна да къса, да ръфа, като пъшкаше и стенеше глухо, сякаш се бореше за живота си с последни сили. Но колкото и да се бе загубил в своя бяс, той несъзнателно се пазеше да не се издаде и пак не откъсваше поглед от двете сенки, докато те сами изчезнаха в тъмнината. Кътърката ясно чу как тропна врата нататък — годениците бяха влезли в къщи. Тогава той се просна ничком край оградата и се разтърси от плач. Болката му едва-едва стихваше, като че ли се изцеждаше капка по капка от очите му.