Димитър Талев - Илинден

— Повели, бачо Лазаре… Повели, седни.

Щом седнаха един до друг на миндерчето, Лазар пристъпи направо:

— Ти, Георги, веке знайш, започнато е ново народно дело. Изпратен съм во името на това дело да те помоля пак да помогнеш и ти според твоите възможности.

От лицето на Баболев изчезна всяка радост и приветливост, но той потисна всички тревожни мисли, които изеднаж нахлуха в ума му. И попита предпазливо, студено:

— Каква помощ се иска пак от мене? — После веднага сам взе думата: — Ти знайш, аз не вервам, че тукашният наш народ ще може да направи нещо. Нели го виждаш! Казвал съм ти и друг път, за тия работи е нужна войска, силна войска, нужно е държава да излезе насреща. Имаме си ние веке България, тя ще ни освободи.

— Най-напред, Гьорче, да гледа човек сам да си помогне и най-добре сам ще си помогне. Но аз не съм дошъл да споря с тебе…

— Нема да спорим, нема да спорим. — И търговецът си помисли: „Наистина, защо да споря? Тия неща могат и секак да се обърнат.“ Той гласно продължи: — Бачо Лазаре, и аз съм патриот, ти знайш. Кажи сега какво се иска от мене.

— Възложено ми е тоя път да поискам от тебе за народната каса педесет лири.

Баболев разпери ръце:

— Ама какво си мислите вие! Педесет лири… Аз не съм во состояние да отделя изеднаж толкова пари.

— Да не спорим и за това, Георги. Такъв налог ти е наложен и комитетът нема да прави пазарлък.

— Ти, бачо Лазаре… заплашваш ли ме? Аз сам ти дадох преди…

— Не те заплашвам — прекъсна го Лазар. — Преценило се, че ти можеш да дадеш педесет лири за народното дело, а в тия работи пазарлъци не стават.

Позамисли се Баболев и после рече:

— Сега, бачо Лазаре, ще ти дам двайсет и пет лири, а другите — ще видим, по-нататък. Сега немам на ръка повеке пари.

— Педесет лири ще ми дадеш, Георги. Комитетът и разписка ти е приготвил за такава сума.

— Не, не, не — подръпна се Баболев като уплашен. — Не искам никаква разписка, никаква разписка! И пак ще те помоля, бачо Лазаре: и тоя път само ние с тебе да знайме какво съм ти дал. Моля те, моето име да не се споменава.

— Работите на комитета, Гьорче, са тайни.

— Е, нема що — приподигна рамена Баболев. — Моят патриотизъм ми налага: ще дам педдесет лири. Но пак ще те помоля, бачо Лазаре, моето име нигде да несе споменава, нигде да не се записва. Ще дам педесет лири. Само от патриотизъм го правя.

Преди известно време, в същия ден, в който се даде актът в класното училище и тъкмо се бе върнал Райко Кутрев от училището, застарялата вече Митра Кутрева влезе в стаичката му. Тя изглеждаше угрижена, но погледна сина си с весели очи. И не бързаше да заговори, та Райко я подкани:

— Що има, майчице?

Тя започна отдалеко и все избягваше погледа на сина си, но изеднаж се обърна към него и рече:

— Ами това е, сине: казаха ми люде, че съм си имала веке още една снаха.

— Каква снаха, майко… нели…

— Е-е… Ти още не си я довел, ама си я намерил веке. Сички ми говорят. Щерката на Вета Кузманица, вдовицата…

Райко се загледа в лицето на майка си, но нищо не отговори. Сетне каза:

— Мене, майчице, още не ми е време за женене.

— Как да не ти е време, синко! — възрази живо майката. — От Малка Богородица влизаш в двайсет и гри; на другия ден те даде господ. И хлебът ти е веке в ръцете — добави тя вразумително.

Младият учител обхвана майка си с една ръка през рамената и каза неопределено:

— Добре, майко… Има време, има време… Те излязоха и двамата на малкия чардак. Кутревица се отправи по работата си — беше време за обед. Откъм двора полъхваше топлина, юнското слънце грееше право отгоре, сенките на дървесата бяха се събрали около самите им стъбла. Къщата на Аце Кутрев беше пълна с люде — отвсякъде се чуваха набързо речени думи, тропот, детска врява. Аце бе прилепил още две стаички към къщурката си, двамата му по-стари синове бяха женени, имаха и по няколко деца. Райко се спря край ниската ограда на чардака и като че ли сега за пръв път дочуваше тия шумове и гласове в бащината си къща. Вдаден в непрестанната си мисъл за народното дело, той се бе откъснал и отдалечил от всекидневния живот, небрежен беше към много неща дори и в собствения си живот. Марето… неговото девойче… През самото му сърце премина сякаш цяла струя от тая топла слънчева светлина вън, която го караше да присвива очи. Той и за Марето не беше премислил всичко.

Откъм градината се зададе по-младата му снаха, след нея и двамата му по-стари братя; работили бяха те и на днешния празничен ден, прибираха се за обед. Снаха му се засмя отдалеко: