Димитър Талев - Илинден

Вдовицата беше към петдесетгодишна, изпод черната й кърпа се виждаха пепеливо избелели коси, които, очевидно, някога са били руси. Тя беше доста висока, суха, с хлътнали страни и без вежди, та зениците й отдалеко се тъмнееха като две неподвижни точки, втренчени в неочаквания гост.

— Добър ден — поздрави учителят.

— Добър ден — едва помръдна вдовицата в отговор тънките си възсинкави устни.

Марето пристъпи към майка си и очите й бяха пълни с молба, после изеднаж плувнаха във влага, но тя не се решаваше да продума. Вдовицата продължаваше да стои неподвижна и строга, втренчила в младия момък остър, враждебен поглед, но, види се, и тя не знаеше какви думи да му отправи. Райко не я дочака и рече с равен, дори студен глас:

— Требва да поговоря с тебе, стрино Вето.

— Повели, седни — посочи му вдовицата един дървен стол, без да промени израза на лицето си. После се обърна към щерка си и рече строго: — Ти върви оттатък.

— Не, не — протегна ръка учителят. — Нека остане и Мария тук.

Вета Кузманова седна с каменно лице на друг един стол край отсрещната стена. Райко Кутрев продължи: — — Аз искам да се оженя за Мария. Разбира се, ако и тя е съгласна.

По лицето на вдовицата се появи бледа руменина, но погледът й остана строг и враждебен. Тя продума остро:

— Вие не сте ли се съгласили досега? Ами там, край оградата, нощно време? Целият град говори.

— Мамо… — тихо продума Мария и гласът й трепереше.

— Ние с нея никога не сме говорили за женитба — едва-едва повиши глас Райко. — Но аз винаги съм мислил. Как иначе! Искам да й дам дума, ето и пред тебе, стрино Вето.

Настана мълчание. Вдовицата почака една минутка, сетне попита някак предизвикателно:

— Само това ли? — Тя отеднаж се съживи, размаха едната си ръка, после другата: — Ти мене, даскале, ще ми пратиш стройници за моята щерка. Така, да влезнат во вратата ми, та сички да ги видят и чуят, Аз съм жена вдовица, секи е готов да се поругай с такива като мене.

— Добре, добре — отвърна Райко. — Вие с моята майка ще наредите тая работа, както е нужно.

Следващия неделен ден Марето и Райко Кутрев отпразнуваха своя годеж. И младият учител вече влизаше всеки ден и по два пъти на ден в къщата на Вета Кузманова. Запъти се той и днес там, едващо бе започнало да се смрачава. Марето изтича да го посрещне! още щом се показа на вратника. Очите и по цял ден бяха обърнати все към вратника — да види годеника си още като се мерне там. Излезе да го посрещне и Кузманица. Седнаха и тримата вън, на двора, в прохладата на лятната вечер. Оттук се виждаше съседният двор и друга една малка къщурка, в която живееше по-млада сестра на Кузманица; там, при другата своя тетка, живееше и Кътърката. Райко попита:

— Кога се връща от работа вашият Панту?

— Кой го знай — стисна устни Вета Кузманова.

И добави: — Ами тъй като почне да се стъмва, а много пъти не го и виждаме кога си идва.

— Той веке не идва у нас — рече Марето. — Преди идваше секи ден. Той…

Майка й я погледна строго и побърза да я прекъсне:

— Той си е малко чуден. Още от дете си е такъв, Нели аз съм го отгледала… После, като израсна, отиде да живей у сестра ми. Майка му беше по-стара от нас двете. Като умря тя, Панту беше на девет години. Баща му на моите ръце го остави. Сега нека стои там, у другата си тетка, мене не ми е нужен.

— Исках да поговоря с него — каза Райко. — Все си мислех, че у вас ще го намеря.

Малко по-късно, вече се стъмваше, в съседния двор се показа Кътърката. Мария първа го видя и скочи:

— Да го извикам ли? Майка й също стана:

— Не, не! Ти си стой тука. Аз ще ида. — Тя пристъпи към ниската порутена ограда, която разделяше двата двора, и викна: — Хей бре, Панту! Ела, ела насам.

Кътърката се приближи мълчаливо, прескочи оградата.

Кузманица махна с ръка на дъщеря си:

— Хайде ти, Марушке… Прибери се вътре.

В двора останаха сами Райко Кутрев и Кътърката. Учителят посочи стола срещу себе си:

— Седни.

Кътърката седна с наведени очи, устата му беше полуотворена. Той беше развълнуван и дишаше трудно, ала бързо се съвзе и дигна поглед срещу учителя. Райко и до тоя миг се колебаеше — Кътърката изглеждаше опак и предизвикваше всякакви подозрения, но той беше също член на Организацията и бе дошло време тъкмо на него да възложи една задача. Спомни си той в тоя миг думи на Даме Груев, както се предаваха те от човек на човек сред работниците на Организацията: „В нашата работа не може без риск. Иначе, както сме в постоянна опасност, ние сами ще връзваме ръцете и нозете си…“ И Райко бързо рече: