Димитър Талев - Илинден

— По сто лири ще им искаме.

— Много са по сто, Райко. Ще се уплашат. А тоя, Баболев, нели даде еднаж десет лири. По-нататък пак ще им поискаме и много пъти ще им искаме. Те друго нема да дадат за нашата работа: само пари могат да дадат. Но ти внимавай с Брашнаров.

— Ти каза, чичко Лазаре: с такива хора… според човека — попримигна с едното си око Райко Кутрев и цялото му лице засия весело, младежки, обагрено едва-едва от чиста, здрава руменина.

Младият човек се радваше за предстоящата си работа — трудна беше тя и може би опасна, но такова беше лицето му, че и Лазар му се усмихна насреща, та и Йоан Сърчар помръдна едва-едва с мъдро стиснатите си устни.

Ваканция беше и учителят Наум Катранов нямаше защо да бърза, но тая сутрин той стана по-рано. Винаги беше нетърпелив, когато му предстоеше да върши някаква работа. Влезе още по риза в съседната стаичка, притвори внимателно вратата. Извади от скривалището под миндера комитетските пари и хартиите, на които бяха записани по особен негов таен начин, провери ги още еднаж грижливо: всичко беше записано, не липсваше ни една аспра. После той извади и възела със своите собствени пари; те сега бяха станали две лири и на половинка, все тъй събирани пара по пара, грош по грош. Развърза възела си Катранов, сложи и него до другите пари; неговите златни парички блестяха сякаш повече от другите. Гледаше учителят парите си, не можеше да откъсне очи от тях, поглади един път и два пъти доста разредените коси на темето си. Сега той още един път премисляше за тия свои три златни парички как ги бе събирал грош по грош и пак оживя сърцето му чувството на сигурност, на доволство, че тия пари бяха собствени негови. Мислеше той за своит нужди, мислеше и за народните нужди. И току улови с двете си ръце за две кранчета късчето платно, в което бяха собствените му пари, и бързо ги обърна върху другите, комитетските пари. Паднаха трите монети на учителя с тих звън върху общата купчина, той ги потърси с алчен поглед да ги познае между другите пари, но сякаш се боеше от нещо, захвърли късчето платно и бързо, с някакво настървение разбърка всичките пари. Без да чува собствения си глас, той промълви и повтори, разбърквайки парите:

— Хайде за пушки… Всичките за пушки… Гой прибра всичко около скривалището, та нищо да не се познава, върза парите и хартиите в една кърпа. Взе вързопчето и бързо излезе от стаичката. Беше му леко на сърцето, дори весело. Толкова пъти се бе мъчил и колебал за тия свои лири, а сега всичко се свърши отеднаж. Хайде, всичко на едно място… за пушки! Където и да помръднеше сега — не забравяше и малкия вързоп с парите. Излезе в трема да се умие, седна да позакуси набързо, а вързопчето — все до него, да го виждат очите му. Забеляза вързопчето и Надежда — умница беше тя и досетлива:

— Ами остави го, татко, некъде…

Погледна я учителят и усети как го парна направо по сърцето постоянната му грижа за това дете. Бледо беше лицето й, с изострена брадичка, а бе успяло малкото работно девойче да се умие, да се среши — подредени и чисти лъщяха косичките му, а побърза то и сега да сложи закуската на баща си. Той накара девойчето да седне да закусва с него. Надежда донесе паничката си. Надробиха си залъчета черен хляб, учителят взе шарената тенекиена кутия, в която пазеха кълцана захар, посипа залъчетата на Надежда с една лъжичка от захарта, посипа и своите с една лъжичка. После се усмихна на девойчето и сипа още една лъжичка захар в паничката му. Девойчето също му се усмихна и посегна за топла вода, да полее с топла вода и двете панички…

След закуската Катранов се запъти към чаршията, стиснал вързопа здраво под мишницата си. Влезе в дюкяна на Йоана Сърчар — празен беше в тоя ранен час стъкларският дюкян. Покани го Йоан да седне на миндерчето до него. Прегледаха те тихо и предпазливо сметката, преброиха парите, а през цялото време Йоан беше готов да ги покрие с кърпата, ако влезе чужд човек в дюкяна му. На края той каза:

— Но тука са две лири и половина повеке.

— Повече са — отвърна учителят с наведени очи. — Аз тия две лири и половина не съм записал в сметката, но и те са общи пари, народни.

Лазар мина през целия магазин на Георги Баболев и влезе в стъклената конторка на стопанина. Като го видя, Георги Баболев тоя път видимо се зарадва, по лицето му пропълзя бледа руменина, поизчерви се и оголялото му теме. Отново бе започнало да расте името на Лазара по Преспа и по цялата околия. Това беше поради участието му в Организацията — някои знаеха, че той е в комитета и дори че е председател на революционния комитет, а други пък не можеха и да допуснат каквато и да е народна работа без негово участие. Георги Баболев стана пръв да посрещне госта си: