Димитър Талев - Илинден

— Добър ден, тетко Нийо.

— Добър ден, девойчето ми.

То отмина нататък, слънцето удари някак в гърба му и се виждаше отдалеко как блестяха косите му — златисторуси, на две необикновено дебели плитки чак до кръста. То беше спретнато и чисто — виждаше се отдалеко, но изпод крайчеца на рокличката при всяка стъпка се бялваше едното крачолче на гащичките му. Борис изпроводи с поглед малката девойка чак до портата, докато изчезна тя там, очите му се смееха, сияеше радостно лицето му. Той бе видял разкошните коси на девойчето, блеснали на слънцето, зърнал бе и крайчеца на гащичките му и му беше весело, смешно. А Ния гледаше него, проследи и погледа му. Тя забеляза това, което момчето сега не можеше и да съзнае. Майката наведе очи. Между нея и момчето й бе преминала сянката на незнайната друга жена, която ще дойде един ден и ще го вземе от ръцете й.

Разчу се из чаршията още тая сутрин, че ще излязат хюкюматски люде да събират помощи за аскера, който се биеше по това време срещу Крит и Гърция. Смути се целият християнски народ в Преспа — как ще протегне ръка да помага на турския аскер срещу критяните, които бяха се дигнали тая пролет срещу султана, и Гърция им се притече на помощ… Критяните и всички гърци се бореха за своята народна правда, та преспанци на общия ли потисник ще помагат? Но как ще откажат, с какви думи ще откажат, когато спрат заптиите пред вратата им? Неколцина изтичаха до Лазара Глаушев, в дюкяна му. Лазар им рече:

— Грехота е и срамота да помагаме на турския аскер, макар и с един иглен връх. Та и ние като критяните за правдата държим. Нема да давате нищо.

— Ама как, Лазаре… хюкюматът е насреща. Как ще му откажеш…

Позамисли се Лазар Глаушев — право беше, не ще се реши всеки да се противи на хюкюмата, макар и за най-дребна работа. Но му дойде нова мисъл:

— Сам човек, секи от нас поотделно нема да може да откаже, но като рече да откаже целият народ, никой не ще може да го принуди. Сички ще отказваме — и аз, и ти също, сички ще бъдем заедно.

Излязоха си людете от дюкяна му и не бяха много насърчени. А Лазар веднага викна помощника си, Атанаса Кривио:

— Скоро, Атанасе… Скоро да ми доведеш даскалчето! Требва да е в къщи още, рано е още, но ти погледни и в училището.

Даскалчето, тяхното даскалче — това беше Райко Кутрев, секретарят на преспанския революционен комитет. Атанас забърза с куцата си нога по улицата и какъвто беше широк и едър, като че ли се люшкаше от стена до стена.

Райко Кутрев влезе в дюкяна на Лазара, преди да успее да се върне Кривиот. Не беше нужно да се приказва много и Лазар с това и завърши:

— Ти нареди наши люде да кажат во секи дюкян: никой да не дава нищо. Какво ще ни правят, като откажем сички?

— Да, чичко Лазаре. Като не можем да помогнем на критяните с друго нещо… Така и нашият народ ще се учи да се противи.

Райко Кутрев влезе най-напред в дърводелницата на Стефо Церски — сега вече пръв организационен стотник. Имаше още четирима стотници — младият учител намери и тях. Малко по-късно из чаршията наизлЯзоха все по-млади люде и тръгнаха от дюкян на дюкян. Те бяха над стотина души — всеки стотник бе изпратил най-малко по двайсетмина от своите люде. И тръгнаха те като калесници 32 32 Калесник — пратеник, който кани. по дюкяните.

— Хюкюматът ще събира помощи за аскера. Никой нищо да не дава. Така е решено.

За по-малко от един час време цялата чаршия знаеше за това нареждане. И което вестителите не бяха доизказали, преспанци си го предаваха от ухо на ухо:

— Комитетът така решил.

— Комитетът така нарежда.

Цялата чаршия някак се спотаи, поутихна. За пръв път преспанската чаршия се видя така — между тая нова, тайнствена сила, която всички наричаха комитет, и срещу турската власт. Никой не знаеше кой ще надвие — дали страхът, или надеждата за спасение, никой и за себе си не знаеше в чий глас ще се вслуша, когато се спрат заптиите пред дюкяна му.

Турците и в тая работа не бързаха. Наближаваше време за обед, когато излязоха от двора на хюкюматския конак три коли и тръгнаха по три посоки към чаршията. Придружаваха ги по няколко заптии без оръжие и по двама ходжи. Първата от колите се спря пред най-близкия дюкян — тясното и дълго дюкянче на един дръндар, който веднага спря да удря по лъка с големия дървен чук. В настъпилата изеднаж тишина се чу глухият напевен глас на един от ходжите, които придружаваха колата.

— Хайде, чорбаджи, стори хаир за аскера, дай я некоя пара, я… Хюкюматът ни праща.