Димитър Талев - Илинден

— Аз не ти казах снощи истината. Ти требва да знайш: това е тайна. Член съм на Организацията отпреди три години. Ти си ми син и затова ти казвам, но нищо повеке нема да ти кажа. И не е нужно.

Борис като че ли едва сега видя баща си. Той разтвори широко очи, пълни със светлина, книгата падна от ръката му. После момчето се хвърли към баща си, прегърна го с голям порив.

— Татко…

Полюшна се Лазар, но още по-силно потрепера гласът му, задавен в радостни сълзи:

— Полека… Ще ме събориш. Моите нозе не държат веке много…

Ния нагости момчето си в готварницата на долния кат, после те излязоха заедно в градината. Слънцето огряваше вече цялата къща, преплиташе лъчи в цветята, в розовите храсти, в натежалите от плод гранки на дървесата; пъстрееха ярко цветя и китки, по дървесата се виждаха на цели купчини и нанизи зрели плодове. Макар и в такъв ранен час, слънцето вече прежуряше.

Когато Борис беше по-малък, Ния го учеше да се грижи за всяко цвете, за цялата градина. Сега той ходеше с нея, поспираше се тук-там с ръце извити назад като възрастен мъж и гледаше разсеяно как тя се навеждаше да оправи някой стрък, да отчупи някое изсъхнало клонче, да прибере с шепи пръстта около някой разголил се корен. Те бяха се споразумели безглас, но — той е вече голямо момче и не бива да се занимава с такава женска или детска работа. Те се чувствуваха щастливи, че бяха заедно. С майка си Борис винаги се чувствуваше във всяко нещо сигурен и свободен. Сега тя му говореше за цветята си и предизвикваше в сърцето му някаква сладка лекота и радост. Може би всичко идеше от чувството му, че беше във ваканция, освободен от всякакви грижи, но то беше повече чувство на момче, което бе се върнало наново под крилото на майка си след дълга раздяла. Такова едно чувство на доволство и постоянна радост тлееше живо, топло и в сърцето на Ния. Детето й беше до нея, тя го виждаше, чуваше гласа му така близу до ухото си. Но там, в същото майчино сърце, тлееше все тъй постоянна, жива и грижата за рожбата, постоянният майчински трепет; и тя час по час се обръщаше да го погледне, за да види младото му лице, тънката му гъвкава снага, но да види още еднаж и с очите си, че той е там, до нея. Като птица, която лежи върху малките си в гнездото и все току дига глава и се оглежда, като лъвица, която ближе малкото си в храсталака и час по час надига уши — не се ли чува наблизу подозрителен шум?

Ния с нищо не издаваше тревогата, която бе пробудил в сърцето й нощният разговор с Лазара и която бе останала там, бе я държала будна едва ли не до зори. Нека детето й бъде радостно и весело, а майчиното сърце е като кладенец, в него се събират всички тъги и грижи…

На дневната светлина тя вижда още по-добре, че той е израснал и се е променил доста през последните месеци; острият й майчински слух долавя някакви промени и в гласа му. Тя знае, че така той се отдалечава все повече от ръцете й. Сякаш случайно тя го прихваща леко за лакътя, попритисва неусетно ръката му до себе си — да го почувствува по-близу, по-плътно, да го почувствува в ръцете си и би искала да не се отдалечава никога, да не се откъсва никога от нея, от ръцете й, а в същото време му казва:

— Ти излез, поразходи си низ града. Види се с другари, иди у тетките си, иди да видиш и Крайчеви…

Тя иска да му е приятно, весело и не пита собственото си сърце. Борис не бърза да се отдели от нея. Той по своему чувствува радостта от тая близост с майка си и не бърза да се отдалечи. Върви по стъпките й, както някога, когато беше малък; все гледа да се докосне до нея, слуша ненаситен гласа й, всяка нейна дума, от нея чака все нещо добро и хубаво за себе си. От нея се излъчва някаква топлина, някаква сила, с която се храни душата му. Колко много я обича той и и много иска да я зарадва с нещо, да направи нещо хубаво за нея. Тя застава срещу него за една минута и той пак вижда, сега и в блясъка на слънцето, колко много са побелели косите й. Неясна тъга и някакъв страх обхваща сърцето му, но ето милата му майчица се усмихва и бързо преминава всичко. Тъмните й очи блестят, зъбите й са все тъй бели и здрави, той и не забелязва сгъстилите се ситни бръчици по лицето й, двете очертани вече бръчки около устата й, не забелязва по лицето й сянката на изминалите години, както не забелязва и скритата в погледа й тъга — неговата майка е все тъй хубава, мила и весела…

По пътеката край чешмата оттатък се показва една от внучките на Костадиница. Беше десетинагодишно момиче, дребничко, но напето, с опнато гръбче. То се бе запътило към отворената порта с бързи, закрепнали вече стъпки, живо обърна лице насам и гласецът му звънна: