Димитър Талев - Илинден

— Треба да ти е станало хладно вън…

— Не.

Е, нищо, нищо… Ния бе забелязала, че от някое време по челото на Лазара все по-често се показваше прозрачна бледност — по челото му, край оределите, гъсто побелели коси, по бузите край ушите му, дето се кабираха цели китчици тънки бръчици, пък и по цялото му лице се разливаше понякога тая бледност, прозрачна, чиста. Ех, старееше вече Лазар, старееше. Защо да го тревожи тя сега, но искаше да отмахне тоя студен камък от сърцето си, да го отмести малко поне и рече като на шега:

— Кутре такова… Аз искам да го погаля, а то се дърпа.

Лазар нищо не отговори: не беше той тука с мислите си. Ния също се умълча. Знаеше тя открай време какво му беше нужно в такива минути, когато си цепеше ума с какви ли не грижи и ядове. Остави го на мислите му, а лицето му само ще покаже кога са минали и преминали тежки мисли и грижи, ще се разведри, ще светне. Ето и лицето на малкия беше такова — всичко личи по него…

Лазар си легна пръв. Ния все очакваше да не му стане нужда за нещо, после духна ламбата и легна до него, в широкото общо легло. В стаята беше тъмно, само прозорците светлееха едва-едва, но на отсрещната стена изеднаж засия промъкнал се лунен лъч, тъмнината се превърна в синкав здрач. Лазар лежеше по гръб с отворени очи, но нито забеляза тия промени на светлините в стаята. Той мислеше сега за целия си живот, за най-важните неща в живота си, мислеше за детето си. Как бе вървял, как бе преминал досегашният му живот, как бе живял той досега, до тия свои може би последни години? Добре бе живял, разумно, честно. Връщаше се далеко назад, доколкото можеше да си спомни всичко и от най-ранното си детство. А човешката памет е такава, човешката съвест е такава, че задържа повече лошото, отколкото доброто; човек запомня по-добре грешките и кривулиците си, съвестта му не ще го остави никога да ги забрави. Така беше поне с него, с Лазара; той и сега си спомняше всяка своя грешка, съвестта му и сега го пробождаше като жило. Ето сега, след толкова години, той се бореше с мисълта си, че тогава, на времето, не бе направил нищо, за да спаси от нея самата, от греха й клетата си сестра Катерина. Сега като че ли виждаше всичко по-ясно — в цялата тая прескръбна история той бе останал вън, като обикновен зрител. Имаше такива тъмни петна и в неговата съвест. Но той винаги, винаги бе обичал тоя народ и тая земя. И винаги бе поставял, във всичко бе поставял народа си и земята си по-горе от себе си. Дали наистина винаги? Имаше дни, когато и той като брат си Кочо и като мнозина други бе мислил и решавал да бяга в България. Но това бяха дни на голяма мъка, на голямо и общо отчаяние, когато бе оставена Македония пак под робство. Тогава всеки мислеше да бяга и да се спасява. В ония черни дни и Лазар бе се поддал на слабост. Нали и той е жив човек… А иначе винаги по-горе, винаги над себе си тоя народ и тая земя! Имаше време, когато и живота си не бе жалил. И сега, и сега не би пожалил живота си! Но ето, дойде време да се иска от него още по-голяма жертва, сто пъти по-голяма жертва, Аврамова жертва, както е казано в светите писания.

Дойде време да пожертвува и единственото си дете. Той трябва да го улови за ръка, да го заведе до жертвеника и да го сложи там. Да го сложи сам на жертвеника и да го гледа как ще гори, как ще изгори. Детето му само се обръщаше вече нататък — нима той трябва да го отстрани, да го отклони от пътя, по който и сам върви през целия си живот? Човек всичко прави според силата на вярата си. Ако вярата на Аврама беше с един косъм по-малка, той нямаше да сложи рожбата си на жертвеника и да извади нож, за да я заколи. А вярата на Лазара Глаушев беше много по-малка, много по-слаба. Заклел се бе в новата народна правда, а колко пъти бе се разколебавал в нея. Казано бе и той прие с ума си, че Македония ще се бори сама за себе си, а той колко пъти поглежда все още нагоре, към България, ослушва се няма ли да дойде спасение оттам, надява се и чака. Такава колеблива е неговата вяра в новата народна правда. Раздвоен е умът му, раздвоено е и сърцето му. Оттам иде и неговата слабост сега… Не, не. Той ще служи на тая нова правда въпреки своите колебания. Той вижда тая правда и вярва в нея, а всичко друго е от човешка слабост. Той би дал сто пъти живота си за тая правда. Но ето дотам спира силата му. Ако въведе Бориса в народното дело, ако го насочи и насърчи, той трябва да го обрече на това дело. Не се реши тая вечер да му признае, че е член на народната организация; скри от него, за да не го насочи там, за да не го тласне там. Такава е святата клетва обрича се човек на живот и смърт, а Лазар няма сила да обрече и детето си. А Ния, Ния? Би ли преживяла тя смъртта на Бориса? Лазар трябва да пожертвува и двамата — тия, които обича сто пъти повече от себе си и от всички блага на тоя свят. Решавай, Лазаре! Никога досега не си бил изправян пред такъв мост — ще го минеш ли?