Димитър Талев - Илинден

— Хубаво, майчице… — рече Борис.

Ния се зарадва, че той забеляза грижите й за стаята, макар с такова закъснение; те, мъжете, са небрежни за такива неща, а ето и Борис бе израсъл с една глава по-висок от нея. Но тя долови, че той не се доизказа, и чакаше, като попоглеждаше замисленото му лице; като ясно огледало беше младото, детско още лице. Той застана край прозорците и продължи, загледан в светлата нощ вън:

— Много се радвам, че съм си пак в къщи… Но за другарите ми е мъчно. Все така: за едно се радваш, а за друго скърбиш. Колкото и да се радваш, нещо ти тежи на сърцето.

Ния помръдна с вежди, загрижена от тия думи, чужди, несвойствени за възрастта на момчето. Но той винаги си е бил склонен към такива думи. Не беше ли време да се избистрят мислите му, да се изясни погледът му… Тя каза:

— Ами порадвай се, чедо… Нели ти е хубаво тука, ти сам казваш. Отвори сърцето си. Цела година си бил с другарите, а и догодина пак…

— С тех мога всичко да си говоря, майко. С тебе не мога, ти си жена. — И той изеднаж въздъхна: — И с татко не мога…

— Как? И с татко ти ли? С татко ти може за сичко да се говори.

— Не, не, майко… Той… Не, не ме питай повече. Те и двамата млъкнаха, но момчето не можеше да се сдържа по-дълго, да крие съвсем мислите си, които го тревожеха и разтъжаваха.

— Ще си легаш ли? — попита Ния и посегна да му помогне да се приготви за сън. — Уморен си… Пътувал си…

— Не, майчице, аз сам… Не съм вече малък — подръпна се Борис и събличайки се, продължи предпазливо: — Нашият народ е поробен народ. Черен живот живее. Ние всички требва да работим за неговото освобождение. А има некои и не мислят за това, или пък се страхуват, не се решават…

— Гледай ти какви мисли… За това ли говорите с другарите си? Откъде знайш ти, Борко, как живей народът? Къде си видел?

— Знам аз. Говорим ние за всичко. В пансиона има и по-големи. Има с мустаки и вече се бръснат. И учители има, които… и те ни говорят. — Момчето млъкна, но сетне промълви, като на себе си: — А татко… Какъв е станал, особен…

Борис си легна. Ния го зави, после приседна до леглото му — да го погали, да си поприказват още, да се посмеят. Преди той, доскоро, когато си бе дошъл за великденската ваканция преди два-три месеца, сам я задържаше до леглото си, измисляше какви ли не хитрини, за да я задържа. Ала сега Ния виждаше, че момчето й не правеше никакви опити да я задържи, а сякаш чакаше да си отиде тя по-скоро; на милувките й, на галените й думи отвръщаше сдържано, дори се опитваше да я прекъсне, да я отстрани някак, макар съвсем деликатно, внимателно. Ния и сама стана, тихо излезе от стаята. Борис я проследи с поглед, забеляза скръбната сянка по лицето й, видя като че ли едва сега доста побелелите й коси. Стана му тъжно за нея, понечи, дори помръдна в леглото си, да й викне да се върне при него, да протегне той ръце, да я прегърне, силно, ала гласът му се спря на гърлото. Вратата се затвори, Борис остана сам в стаята. И отеднаж заплака. При първия внезапен пристъп на плача той бързо се огледа, уплашен да не би все пак да има някой в стаята и да види сълзите му, но нали в стаята нямаше никой и момчето се отдаде цяло на своя горък, безутешен плач.

Когато влезе Ния в общата спалня на долния кат, Лазар още не беше се прибрал. Прозорците и тук бяха отворени. Тя се приближи и надзърна вън. Фенерът още светеше долу, а по-нататък, между дървесата, тя забеляза силуета на мъжа си. Защо се бави още вън? Тя взе да се готви за спане. А мисълта й беше все горе, при Бориса. Колко много се е променил той за няколко месеца! Стесняваше се от милувките на майка си, чувствуваше се голям мъж. Отделяше се от нея, опитваше се да изхвръкне от ръцете й. Тежък камък, студен и твърд, притискаше сърцето на Ния — незадоволената майчинска обич, несподелената майчинска нежност. Тя бе чакала детето си ден след ден, да усети в ръцете си слабичкото му тяло, да чуе гласа му, да го види наведено над паницата, която ще му поднесе. То се опитваше да се изтръгне от ръцете й… Така беше с всички майки, така беше с всички деца. И все пак сърцето й тежеше от майчинска горест. Но какви бяха тия негови неясни думи за другарите му, за някаква негова мъка, и какви бяха тия думи за народа… И той ли като баща си? Сега сърцето на Ния потрепера цяло в гърдите й. Тя се озърна, като да се видя в опасност, пристъпи бързо към отворените прозорци, наведе се и тихо подвикна с разтуптяно сърце:

— Лазаре…

— Ида, ида…

Малко по-късно в стаята влезе и Лазар. Ния понечи да го срещне някак забързано, ала веднага се стъписа: защо ще го тревожи със своите майчински мисли и грижи? И лицето му какво беше побледняло…