Димитър Талев - Илинден

— Кажи мори, колко ти беха парите? Не знайш ли?

— Знам… — замънка бедната жена. — Аз в къщи два пъти, ама рекох и тука… Единайсет гроша беха — отсече тя изеднаж.

Извъртя се Гиго Чешел към чорбаджията си като обезумял и плю в нозете му:

— Пфу… Не те е срам! Една планина пари имаш! Бива, бива, ама и тая ли жена искаш да ограбиш бре! Единайсет оки брашно требва да й дадеш за тия пари, единайсет, а не осем. Това нещо аз не мога да го приема, ако съм сиромах човек!

— Вън! — изскочи от устата на Брашнаров. Той се сепна за миг, но не можеше вече да върне думата си и продължи още по-гневно: — Излизай от дюкяна ми, не ща аз в дюкяна си такъв душманин като тебе!

— Ще излеза, ама ще те разнеса по целата чаршия! Да знаят сички какъв кръвопиец си ти…

И Гиго Чешел си отиде. После и двамата се разкайваха, че развалиха по тоя начин общата си работа около кантара, но калфата не се решаваше да се примоли, а Таки не искаше да стъпи върху чорбаджийската си дума.

Чорбаджията живееше сам в старата си къща — сам с циганката си. Той забеляза, че ставаше все по-лаком към хубавото и обилно ядене. Някога се отвращаваше от голямата лакомия на баща си, но сега си спомняше с благосклонна усмивка за чудовищния му ищах 30 30 Ищах — апетит. :

— Хехе… И аз като него, колкото старея…

Но парите се трупаха — Таки Брашнаров не можеше да похарчи всичките. И го бе уловила здраво тяхната пъклена сила — колкото ги има, да ги има още повече, да ги събира, да ги пази. Всяка година почти по едно и също време той ходеше в Солун и влагаше излишните си пари в „Банк Отоман“. Даваше пари и под лихва, но беше много предпазлив. Той не обичаше людете и не им се доверяваше. А кои бяха сега тия майчини синове, които искаха да разбъркат света!

На първо място Лазар Глаушев, то се знае. Не може да няма той пръст в такава работа. Таки Брашнаров не беше говорил с него от много години, още от времето на тяхната разпра, когато Брашнаров бе прогонен от общината. Сега той се запъти право към дюкяна на Глаушев, поведен от своя гняв към размирниците и от дълго спотайваната омраза към Лазара, която изеднаж се отприщи в него. Той се изправи внезапно на вратата на Лазаровия дюкян, препречи цялата врата, какъвто беше едър, с пребледняло лице, задъхан, както се бе затичал насам. Лазар седеше на миндерчето си и го гледаше учуден, мина му през ума, че чорбаджията е пиян. Таки размаха към него пръст, дълъг, вече доста закривен, и едва след това намери думи, заговори задавено:

— Едно време… едно време ти се изплъзна от въжето… Само оня, пернатият даскал увисна, ама тоя път и ти нема да го избегнеш!

Лазар не се и помръдна от мястото си — чакаше да види докрай какво ще стане. Приближи се насам, бавно накуцвайки, Атанас Кривиот. Той веднага поде кавгата с разгневения чорбаджия.

— Ти по-харно там, на вратата, че ако влезеш вътре, жив нема да те пусна… — каза той през зъби и се виждаше с каква голяма сила напираха думите му. Завъртя голямата си глава, приподигна ръце и рече продрано: — Отдавна ти съм мераклия аз тебе, песи сину…

Брашнаров се загледа в него, посепна се в голямата си ярост, но после махна презрително с ръка и пак опули големите си очи към Лазара. Сега самият Лазар стоеше срещу него.

— Що искаш от мене, Таки Брашнаров? — попита той с леден глас.

Таки отново избухна:

— Нема ли веке да мирясаш бре! Ти пак буниш народа… Ти най-напред, знам аз. Ама тоя път нема да има шега, брей!

Лазар не поиска никакви обяснения — не му бяха нужни, — а каза:

— Не съм говорил с тебе, може да има триесет години. Не ща да говоря и до края на живота си. Това ще ти кажа само: нема шега тоя път. Никой не буни народа. Народът сам се буни. И сметка ще иска. От сички, Таки Брашнаров. Аз съм с него — това ми е целата вина.

— Това ти е вината, знам — кимна отвисоко Брашнаров. После изви ръце отзад, поклати глава вразумително: — Народът, като е сам, нищо не знай. Такива като тебе му мътят акъла. Двама-трима ей такива като тебе на бесилката и сички ще се усмирят. И ще стане! — кимна още еднаж той рязко. — Ще стане, така да знайш…

Той се обърна и бързо се отдалечи. Макар да изля гнева си върху Лазара, не почувствува облекчение. Оставаше да тежи нещо в душата му и то беше по-важното — гневът извираше тъкмо от него като отровна пяна. И безсилният гняв, и всички думи, които каза на Лазара. Това беше по-важно, което тежеше в самата му душа, там останаха до една и думите, които чу от Лазара, тежки и те като камъни: „Народът сметка ще иска…“ От кого ще иска сметка народът — от него ли, от Таки? Той, Таки Брашнаров, никому нищо не дължи. Такива като Глаушев насъскват народа срещу по-богатите, срещу…