Димитър Талев - Илинден

— Сладко е каквото сложи мама в паничката. Нема нищо по-сладко от него, каквото и да е, може и само постна чорбица, ето като нашата.

Момчето бързо се изправи със светнало лице, засмя се хитро, като да бе направило някаква малка, весела пакост:

— Наистина… много ми е вкусна чорбата. И хлебът ми е много сладък.

— Макар такъв… черничък…

— Ами да, татко…

— Ти се тъй — намеси се Ния. — Първите неколко дни като се връщаш от Солун. После пак… като насила…

Момчето се загледа в майка си и продума:

— Всичко ми е хубаво, когато се връщам у дома.

После пак се наведе над паницата си. Ния се пресегна и сложи на масата голямо блюдо с едри, зрели кайсии; плодовете бяха сякаш от тежко злато, ала от тях полъхваше гъст, сладък мирис, едри капки вода блестяха по кадифената им люспа. Борис захапа една от кайсиите и се усмихваше на майка си с пълна уста.

Скромната вечеря бе скоро привършена, Ния раздига трапезата и влезе в къщи. Бащата и синът останаха сами. Борис се приведе към баща си през масата и като се взираше в лицето му, тихо попита:

— Татко… ти член ли си на революционната организация?

Лазар трепна и се дръпна на стола си. Лицето му едва-едва побледня. Момчето отвори широко очи, изненадано от тая неочаквана промяна по лицето на баща му; то никога не беше го виждало с такова уплашено лице. Мина един дълъг миг в мълчание, сетне Лазар облиза с върха на езика устните си и рече с глух, загубен глас:

— Откъде ти дойде това на ума да ме питаш… — Той се изкашля и продължи по-смело: — Това не е работа за деца, ти си още малък.

— Малък! — учуди се искрено Борис. — Аз навършвам петнайсет години, татко.

— Аз пък навърших шеесет — се опита да отклони разговора Лазар.

Но Борис не се интересуваше от годините на баща си — знаеше, че са много. Друго искаше да знае той и попита нетърпеливо:

— И ти си в Организацията, нали, татко?

Лазар още не можеше да се съвземе от изненадата си; по лицето му, в погледа му се виждаше тревожно напрежение, той се колебаеше да даде отговор и отеднаж каза някак твърде рязко:

— Не, не съм член на такава организация. А ти… откъде знайш за тия неща?

Борис го гледаше, без да мигне — не можеше да повярва, да приеме неговия отговор. После момчето изеднаж наведе глава, клюмна главата му като отсечена. Лазар се разтревожи още повече, той виждаше, че малкият му син знае нещо повече и не пита от момчешко любопитство. Той посегна бързо, стисна с две ръце отпуснатата върху масата ръка на момчето, все още нежна и малка детска ръка, в своите длани.

— Кажи… кажи какво знайш по тия работи, Борисе, Момчето повдигна глава, издърпа ръката си. То каза сухо, с прекалена, дори смешна за неговите години сериозност:

— За тия работи не бива да се говори много.

— Ти, какво… немаш ли вера в мене? Борис в миг се изчерви, засмя се смутено:

— Не, татко, но… Така ни учат по-големите в гимназията и нели така требва за такива тайни работи. Ние там постоянно говорим, но сме другари и пак не говорим пред всички, а само между най-верните. Който бърбори много и не знае да се държи, ние нищо не му казваме.

Лазар се приведе към него и попита тихо, с притаен дъх:

— А ти… обещавал ли си нещо, клел ли си се?

— Не съм се клел. Те… големите, но и те не са всички. Който се закълне еднаж, той вече не принадлежи на себе си.

— Гледай какви думи говориш! — не можа да скрие изненадата си Лазар. — Ти, изглежда, сичко знайш.

— Как мога да знам всичко! Това е голема тайна и който я издаде — смърт. Но ние си говорим, четем и се готвим. Те ни казват: малки сте още. Добре. Ние ще чакаме. В цела Македония и Одринско ще има революция. Но нема да стане то още утре. Ние и сега се готвим, макар да сме по-малки.

Сега Борис бързаше да каже всичко. Лазар го слушаше вече разсеяно. И само това му каза:

— Ти внимавай с тия си приказки. Нели сам казваш: не се говори много за тия тайни неща.

Момчето го гледаше едва-едва усмихнато: Лазар прочете в очите му съжаление. То рече:

— Ето ние с тебе, татко, ти си вече много стар, пък аз… — И продължи през въздишка: — Още съм малък. — После се раздвижи бързо на стола си и живо додаде: — Но ти може би и не ми казваш истината. И аз не искам, ако… Попитах те само така, ти наистина не бива да ми казваш, ако…

Борис гледаше баща си с жаден, все тъй питащ поглед и чакаше отговор, но Лазар бе успял вече да скрие от лицето си, от погледа си всяка следа от своята тревога. Момчето наведе очи.

Ния въведе момчето си в неговата стая на горния кат. Това беше най-хубавата стая в цялата къща. Ния бе наредила тук най-хубавите си домашни вещи — най-новия килим, меко легло с копринен йорган, маса с бродирана покривка и на нея ламба с пъстър стъклен абажур. Така беше наредена стаята още когато Ния отдели момчето от общата спалня преди няколко години; така стоя стаята и докато Борис беше в Солун и никой не влизаше в нея, но той едва сега забеляза хубавата наредба. Погледът му се бе изострил. Ния бе сложила на масата няколко цветя в чаша с вода, в широката, чиста стая се долавяше приятен смесен мирис, а през отворените прозорци полъхваше свеж нощен въздух.