Димитър Талев - Илинден

Ния го чу как въздъхна, с голяма мъка въздъхна той, с голяма болка. Тя нищо не продума, чакаше го той да продума. А Лазар, макар да мислеше и за нея сега, забравил бе, че тя лежи до него, забравил бе и къде се намира. Малкото лунно петно на стената бе пропълзяло по-надолу и сега тихо светлееше право срещу него, в очите му. Той се взираше в него, без да го вижда. Той виждаше детето си. Виждаше го далече в миналото и през всички тия петнадесет години на неговия млад живот, и в ония мигове и часове, когато бе го обичал най-много, когато бе го жалил и бе се боял за него, за живота му най-много. Борис бе боледувал толкова често и толкова често бе се боял той за живота му. Ето и тая вечер вън, при светлината на фенера, той бе гледал с такава обич нежното му лице, мъха по бузите му, тъничкото му вратле и двете опънати жили по него, гледал ги бе с такава обич и жал. Мина погледът му и пак се върна през всичките тия години, през всичките тия трепетни часове до тая вечер, а сега се насочваше нанапред, тоя поглед на преголяма любов и грижа, който вижда и предвижда най-черни нещастия. Лазар следи детето си нанапред, то е все така слабичко и болнаво, с тия опнати жили на тънкия врат, върви то и среща зли врагове, тъмници, мъчения, смърт… Ния усеща как той цял потреперва. А Лазар вижда и нея, вижда я по следите на детето им, срещу неговите врагове, в същите тъмници, вижда я в мъките му, при самата му смърт. Сега Лазар потреперва още по-силно.

— Спиш ли, Лазаре? — попита Ния шепнешком, но и в шепота й се долавя нейната тревога, пък и се бои тя да не би да го събуди, ако е заспал.

Лазар се поколеба един миг дали да й се обади, той се страхуваше сега да заговори с нея. Не искаше да сподели сегашните си мисли, а лесно можеше да се разприказва, той бе свикнал да споделя с жена си всичко, което им беше общо или не беше във връзка с организационните тайни. После той също прошепна:

— Не, не спя.

— Студено ли ти е?

— Неее…

Лунното петно бе слязло долу на пода. Ния попита:

— Кое ли време е веке?

— Требва да е доста късно.

В преддверието бе окачен часовник с топузи. От голяма старост той не биеше часовете, но през стената глухо се дочуваше тиктакането на дългото му месингово махало. Ния се раздвижи в постелята.

— Ще ида да видя часовника.

Тя стана. Вратата тихо изскърца. Ния я остави отворена. Тиктакането на часовника сега се чуваше ясно. Ния мина покрай него и безшумно се качи горе, в стаята на Бориса. Тук светлееха само прозорците, в ъгъла срещу вратата се белееше едва-едва леглото на момчето. Ния се приближи, леко поопипа — Борис не беше се открил. Избутал бе само възглавницата. Тя опипа и нея — да я настани някак под главата му. Усети хладна мокрота. Дали се бе изпотил? Не — това са сълзи, той сигурно е плакал. Ния подигна предпазливо едрата момчешка глава, обърна с другата си ръка възглавницата и я притегли на мястото й; Борис тихо простена, но не се събуди. Сърцето на Ния натежа още повече — какво ли ставаше с нейните люде тая нощ? Дали не бяха си казали те двамата нещо, та Борис се опитваше и от нея да се отстрани? Тя се върна по-бързо в общата стая; забрави да драсне кибрит и да види часовника. Лягайки си наново, гласно рече:

— Възглавницата му цела мокра. Требва да е плакал.

Лазар нищо не отвърна. Той пак се понесе подир мислите си. Борис сигурно е плакал. Лазар и сега го виждаше как беше седнал срещу него на масата вън и с какви очи чакаше отговора му, спомни си и всяка негова дума. То се виждаше — Борис остана много недоволен от отговора му. Ето сега е плакал. Той заради него е плакал, заради баща си. Борис не е вече малък, той вече по мъжки мисли и чувствува за тия неща. За какво ли не говорят те там, събрани все млади момчета в гимназията и пансиона, денонощно заедно, а има между тях и по-големи, той и сам каза, Не се ли върна от гимназията Райко Кутрев заклет член на Организацията? Лазар бе разочаровал момчето си, като бе скрил от него своето участие в народната организация; той бе го огорчил, наранил бе вярата му в него, засегнал бе болезнено и момчешкото му честолюбие. Борис сигурно се срамуваше вече за баща си. И бе плакал от мъка.

Ния не можеше да се сдържа повече и пак тихо попита:

— Какво става с вас двамата тая нощ?

Лазар отеднаж се приподигна в тъмнината, подпря се срещу нея с лакът върху възглавницата. Тя също обърна лице към него, както беше легнала по гръб под своята покривка. Той не можеше да се бори повече сам с мислите си и започна направо: