Димитър Талев - Илинден

Дръндаринът седеше със свити нозе край цял куп неразчепкан памук, с лъка в едната си ръка, с дървения чук в другата, и мълчаливо гледаше с уплашени очи турците на вратата на дюкяна си. После той като че ли отеднаж се сети и се обърна встрани: там, на едно столче до стената, седеше Райко Кутрев, който му кимна насърчително, с весело лице. Дръндаринът пак се обърна към турците и пак не се реши да продума. А вън, на улицата, бяха се насъбрали едва ли не всичките му съседи, дотичали бяха някои и чак от другия край на улицата да видят какво ще стане. Дръндаринът като че ли още повече се уплаши. Тогава към ходжата се обърна Райко Кутрев със същото весело, засмяно лице:

— Той, ходжа ефенди, дръндаринът, сиромах човек е, по цел ден удря лъка за два-три гроша. С какво може да помогне той на царския аскер!

Сега проговори и сам дръндаринът:

— Ами, ами, ага… Аз по цел ден за два гроша… Махна с ръка ходжата, присви лице презрително.

И се отправиха двамата ходжи към съседния дюкян. Затрополя след тях и колата, повлякоха се и заптиите с отегчени лица. Същото се случи и с другите две коли. По дюкяните там бяха седнали стотниците Стефо Церски и Богдан Кочанов. Така започна с първите дюкяни, а нататък людете по-лесно се решаваха да отказват и се насърчаваха един от друг. Спря една от колите и пред дюкяна на Лазар Глаушев. Излезе Лазар пред вратата на дюкяна си:

— Не мога да помогна с нищо, ходжа ефенди. Мене ми е чудно какво иска от нас хюкюматът. Нас християните падишахът и за аскер не ни събира. Не иска той нашата помощ, не му е нужна.

Ходжите поведоха колата по-нататък. Виждаше се, и те бяха тръгнали без сърце по тая унизителна за турския дьовлет просия. В колата леко подскачаше само един чифт нови йемении — дал ги бе някой от папукчиите поради преголям страх от турците. Същата кола се спря и пред брашнарницата на Таки Брашнаров. Стана той от мястото си, разпореди се важно и калфите му хвърлиха в колата две врещи от черното брашно. Видяха всички наоколо двете врещи и се пръсна из цялата чаршия мълва за дара на чорбаджията:

— Много бре! Две врещи…

— Много… Той може и двайсет да даде.

Друга от колите се спря пред магазина на Георги Баболев. Той покани с теманета ходжите в стъклената си стаичка, наброи им пет лири. Отидоха си ходжите. Късно следобед прибраха се една след друга и трите коли в двора на хюкюматския конак. Излезе да ги види каймакаминът. Видя той двете врещи, видя и йемениите, казаха му ходжите за петте лири. Поогледа той още еднаж трите коли, после обърна презрителен поглед към чаршията и рече през зъби:

— Пие миллет 33 33 Пие миллет — мръсен народ. …

Същия ден надвечер в дюкяна на Лазара влезе Георги Баболев. Отдавна не беше влизал търговецът в празния житарски дюкян, а и Лазар не се зарадва много на своя гост. Баболев почна отдалеко, но най-сетне каза:

— Дадох аз днеска пет лири. Ти знайш, бачо Лазаре: аз не мога да кажа немам.

Лазар не го и погледна. После, загледан някъде през вратата на дюкяна си, той промълви неохотно:

— Твоя си работа, Георги…

— Не искам да помагам на турците, но как да откажа?

Обърна лице към него Лазар, поприсви очи:

— Само вие с Таки Брашнаров в целата чаршия… Видех там и едни йемении. Като откажеш — какво: насила ли ще ти вземат? Ама вие с Таки защо ще се карате с турците? Когото го боли, той ще търси лек за болката си. Вас нищо не ви боли, вам нищо не ви липсва.

— И аз съм патриот, бачо Лазаре — дигна вежди Баболев в скръбно недоумение.

Лазар мълчаливо присви рамена.

Гърците бяха бити в Тесалия, но на Турция бе наложено примирие, започнаха се и преговори за мир.

— Такава е работата на агаларите — присмиваха се людете по преспанската чаршия: — Уж те бият, пък…

Аскерът започна да се връща от Тесалия. По пътищата пълзяха безкрайни обози. Турците спираха селяните, измъкваха от обозните коли гръцки пушки и патрони:

— Вземи бре, продавам. Дай един лира бре!

Отбиваха се аскери и по селата, надигали по няколко гръцки пушки. Спираха людете и по градските пазарища, влизаха да предлагат гръцки пушки и по дюкяните:

— Вземи бре! Евтино… Дай тютюн за нея, шекер, обувки…

Всеки можеше да си купи гръцка пушка „Гра“ на евтина цена. Но селяните нямаха пари, нямаха много пари и градските люде. По една златна лира за пушка, а някои по-лакоми от аскера искаха и по две, по три лири. Явиха се и търговци — купуваха на по-евтина цена от аскера, а продаваха на по-скъпа цена. Но пушки имаше — добри пушки, пълнеха се с по един патрон. Имаше и мнозина жадни за оръжие.