Димитър Талев - Илинден

Като му натежа толкова много тая постоянна грижа за народните пари, Катранов намисли да се пооплаче на другарите си от комитета и да ги помоли да го освободят най-после от нея. Не се реши да се оплаче пред целия комитет, не се реши да се оплаче и пред Райко Кутрев; твърд и рязък беше младият му другар в тия работи — няма да го разбере, няма да му помогне. Катранов реши да отиде при Лазара Глаушев.

— Аз, бачо Лазаре, вече толкова време държа народната каса — започна той. — Да бехте ме освободили от тая длъжност, нека я вземе друг некой.

— Защо, учителю — отвърна му Лазар. — От тебе по-добър касиер комитетът не може да намери.

— Аз се измъчих с тия пари, бачо Лазаре. Как да ти кажа… не съм навикнал с толкова пари. Живея в постоянна грижа.

Погледна го Лазар, въздъхна:

— Да, учителю… Голема грижа; народни пари са това. Но ето, такъв дел ти се падна, това е твоят дел в общата работа.

Наум Катранов не продума вече никому за грижите си, не се оплака никому. Стегна сърцето си, пое наново своя дял. А дойдоха и свои, лични грижи. През летните месеци общинската каса се изпразни и за месеците юли и август общината не плати заплатите на учителите. Случвало се бе и друг път да закъснее общината с учителските заплати, но никога досега това не беше продължило толкова много. Народът ставаше все по-беден, стискаше парата, широките пиринчени блюда в църквите, дето преспанци слагаха своята лепта за училищата, стояха повече празни или с по някое медно петаче. Започна и новата учебна година, някои от учителите отидоха да се оплачат в общината, но кой можеше да помогне, щом народът нямаше своя сила? Общинарите дигаха рамена, обещаваха, молеха за повече търпение, а от време на време даваха по една меджидия или половин лира, колкото можеше да се изгребе от празната общинска каса. Учителите, и най-вече тия, които имаха по-тежки семейства, бяха обиколили по два, по три и по пет пъти всички свои роднини и приятели да ги молят за помощ и подкрепа; помагаха им людете, доколкото можеха, но сиромашията беше голяма и обща. Учителят Тодор Миров продаде една нивица, останала от баща му, за да може да изхрани семейството си. А повечето от учителите бяха по-бедни от него. Тъкмо в това трудно време Надежда, най-голямото дете на Катранов, отпадна съвсем и дори легна на легло. Не се оплакваше от нищо, само дланите й пареха много отслабна, та все гледаше да си полегне, докато се залежа по цели дни. Майката току подсмърчаше — добро и вече отгледано дете беше Надежда. Търпелива жена беше тя, но следеше непрестанно мъжа си с насълзени очи и в погледа и тежеше укор. От него очакваше тя помощ и спасение, а и той тъмнееше все повече и дори гласът му заглъхна. Учител беше Наум Катранов, знаеше какво беше нужно на детето, но не можеше да му помогне. Какво се слагаше на сиромашката трапеза — едва по едно коматче черен хлебец и постна чорбица, но като се случваше да попадне на масата по нечия милост бучка сирене или яйце, или паничка мляко, той го отделяше за болното дете. И казваше с отпадналия си глас:

— На нея това й е нужно. Всеки ден…

Той дигаше Надежда от леглото — колко тежеше тя сега? Излизаше на двора и сядаше на слънце край стената, слагаше детето на острите си колена. Грееха се те на септемврийското слънце и тихо си приказваха; умница беше Надежда и за какво ли не питаше, за какво ли не разказваше и сама. Тя се гушкаше в прегръдките на баща си, лицето й поруменяваше на топлото есенно слънце. Ето какво беше нужно на болното дете — учителят знаеше. Като станеше време, той го занасяше пак на ръце в къщи, слагаше го на леглото му. Лицето на болното пак побеляваше като хартия в мрачната сянка под ниския таван на стаята. Той знаеше какво беше нужно на детето му.

Наум Катранов държеше в ръцете си двеста и шестдесет и седем лири. После те станаха двеста и осемдесет. Той не посегна да вземе ни един грош от тия пари, Дори и не помисли да посегне на народните пари, за да купи една паница мляко на болното си дете. В тия пари имаше и негови, но той вече ги бе дал и вече не бяха негови. Посърна Катранов, потъмня от мъка. Но това си беше негова мъка, негов дял…

Към средата на месец октомври общината изплати на учителите, което им дължеше: продаде две църковни ниви — иначе трябваше да затвори училището. Катранов донесе в къщи шест жълтици и няколко меджидии.

И това намери да каже на жена си, пак по даскалски, поучително:

— Търпение, жено, спасение…

Тя извърна лице от него — загубила бе вяра в просветения му ум през тия безкрайни черни дни.