— Учителке… — чу Дона познат момчешки глас и подигна глава. Към нея се приближаваше с разкривената си походка нейният ученик Апостол Сугарев.
— Добрутро, учителке!
— Добрутро, Апостоле.
Детето пристъпи още по-близу и продължи: — Викат те у нас веднага да дойдеш… татко и… — то протегна врат и изшушука, макар да нямаше кой да го чуе наоколо: — И комити има у нас, цялата чета, рекоха да дойдеш.
— Добре, Апостоле. — Тя влезе в къщи да се по-прибере и пак се показа на вратата: — Да вървим… хайде, заедно ще вървим.
Сугаревата къща беше чак на отсрещния край на селото. През целия път детето приказваше за едно, за друго на учителката си и Дона се учудваше на неговата схватливост и ранна зрелост. Но нали познаваше тя Апостола от близу три години, вече три години беше той неин ученик? Такъв беше той, мъдър като старец. Те минаха през селото и колко пъти бе минавала Дона по тия стръмни улички, а сега сякаш за пръв път вървеше по тях. И людете, които я срещаха и я поздравяваха — всички й бяха толкова познати, а сякаш за пръв път ги срещаше, такива мили, приветливи. Но людете, които я срещаха в тоя ранен час, повече се учудваха на нея: отдавна не бяха я виждали с такова разведрено лице. Малкият мъдрец, за да не предизвикат те двамата някакви подозрения, казваше ту на една, ту на друга страна:
— Баба е болна… иска да види учителката…
Пък всички знаеха, че от снощи у тях беше Чендов с малката си чета.
Къщата на Сугаревци не бе пострадала много през въстанието и стопаните й бързо я бяха поправили. Широката соба беше пълна с мъже, имаше може би петнадесет души; тук беше и цялата чета. Щом влезе Дона, всички станаха да я посрещнат — учителка беше тя и каква учителка, и беше жена на Велко Скорнев. Побързаха да й дадат стол да седне.
— Учителке — започна Чендов, — ти пострада много, ама пострада много и целият народ. Такъв е нашият живот. Сега ние се събрахме тука, ето, новият селски ръководител и новият селски войвода е тука, народната работа пак ще си върви, нема да я спрем. — Той посегна, взе един малък вързоп, развърза го: — Ето, учителке, знамето на нашата околия, спасихме го, искаме да го запазим, че пак ще ни требва един ден. Решихме, учителке, ти да го пазиш, тебе ти го поверява народът.
Той й подаде с две ръце червения копринен плат, както беше грижливо сгънат, подаде й също и кърпата, в която бе завит. Дона взе знамето, погледна го втренчено — такова скъпо, свето нещо — и продума:
— Ще го пазя. Като го прибра тя наново в кърпата, войводата продължи:
— Имаме и друга молба към тебе, учителке. Почваме пак работа, ама ние сме слабо писмени люде, нема го веке Наумов. Като стане нужда, молиме те сички, ти да ни бъдеш като секретар и на селото, и на четата. Така решихме, имаме нужда от по-учен човек, пък сега ти ще кажеш дали си съгласна, или не си съгласна.
— Съгласна съм — отговори веднага Дона.
— Ех, учителке — обади се един от селяните, — за името на Велко и…
— Да, за името на Велко — повтори бързо след него Дона, — за Велко и за сички.
Апостол я придружи чак до мостчето на реката долу. Дона се изкачи горе, в къщата си, и скри знамето между камъните в една от стените на своята къща; скри там и револвера, който някога й бе дал Велко. После седна край прозорците в стаята с огнището и дълго плака. Окъпа със сълзи душата си. Тя чувствуваше как отново я подхващаше и я понасяше широкият поток на живота. Дона тогава едващо бе навършила двадесет години.
Рашид бей, мъжът на Лейла, наистина свали от бесилка Бориса Глаушев. Военният съд в Битоля тъкмеше да подведе Бориса под отговорност като бунтовник, заловен с оръжие в ръка: книжата бяха приготвени, а доказателства бяха залавянето му в окопа при Дебрища и патронташът, с който бе препасан. А и сам Борис, като го извеждаха на разпит, не криеше своето възмущение от турските насилия и турската власт в Македония. Рашид бей го свали от бесилката — не можеха съдиите да погазят лафа на могъщия бей. Но Борис стоя още много месеци в битолския затвор. Към края на зимата заедно с мнозина други затворници го изпратиха в солунския затвор Йеди куле. Всички очакваха, че оттук ще ги изпратят на заточение по Мала Азия, по турска Африка. В солунския затвор Борис попадна в едно отделение с Милош Ванков, който също бе заловен в Дебрища и бе осъден на доживотен затвор — на сто и една година; него турците бяха то заловили в селото цяла неделя след загиването на дебрищката република. От него Борис научи за изгарянето на Дебрища, от него научи и за смъртта на Ружа. Но Милош Ванков беше много болен. Борис се настани до него.
Читать дальше