Димитър Талев - Илинден

— Тръгнали сте като чакали сред народа. Търсите лесна плячка за дедо си владика. Искате да делите народа и да сейте вражда сред него. Връщайте се, откъдето сте дошли! Ако ви срещна още еднаж, ще ви окача по дърветата. Живи веке нема да ви пусна.

Тримата владишки слуги веднага обърнаха конете си накъм Битоля. И вече не се върнаха в Железник. Научи се за тая случка дядо Павле Локвенец и каза старият човек:

— Пак са тука нашите закрилници.

Дона не поглеждаше вече планината, макар и сега още да тлееше в сърцето й поне още една искра на обич към нея и на удивение пред нейната величествена хубост. Планината смени отново разкошната си есенна дреха и отново облече дебелия си бял клашник. Случайно погледна еднаж Дона от високата скала и видя долу, по най-късата пътека за гората, следи от човешки стъпки по снега. Сърцето й бързо затуптя за една минутка, бързо до болка. По тая пътека Велко най-често отиваше и се връщаше от гората и за един миг само й се стори, че тия следи в снега бяха негови. Минали бяха месеци от неговата смърт, а той беше все още жив в нейната мисъл, погледът й все още блуждаеше жаден по неговите следи, макар отдавна да се бяха заличили.

Тя работеше добре в училището. Някак по навик и без да влага в работата цялата си душа, както преди, но децата не забелязваха това. Рядко ще пробегне по лицето й бледа усмивка, а нито един път не застана пред децата да им попее, да ги научи на песни. Караше ги да пеят понякога, но караше по-големите да учат по-малките. Тя работеше добре, със съвест, подтикваха я към работа децата, техните светли погледи, пълни с обич и преданост, техните пъргави работливи ръчички, усърдието, с което се привеждаха над плочите и читанките. Децата често чуваха да се приказва в къщи за тяхната учителка, за нейната несрета, те не знаеха как да изразят своето съчувствие, но Дона го долавяше в тяхната особена детска деликатност — да бъдат послушни, да работят усърдно, да я жалят и обичат.

По празниците селяните я канеха да им гостува, готови бяха някои жени да нощуват у нея или да й пращат някое от децата си, за да не бъде сама през дългите зимни нощи.

— Не, не — повтаряше Дона. — По-добре ми е сама. Благодаря ви, добри хора…

Ден след ден зимата преминаваше ту под ниско облачно небе, ту във ведри слънчеви дни, ту в снежни бури, докато една нощ над планината прелетяха жерави. И през един топъл мартенски ден качиха се горе при учителката Павле Локвенец и Лозан Конев.

— Ето, учителке — рече старецът, — Лозан даде парите за училището, десет наполеона. Ами да постегнем училището, с тия пари, та като дават децата изпит за Гергьовден, да бъде то чисто и на китено. Да беше отишла ти, учителке, за неколко дни в града, ще пратим с тебе и други люде, та да купиш там каквото е нужно за нашето училище.

Градът! Колко далеко бе останал градът в паметта на Дона — дори образът на родната й майка бе избледнял. Чуваше тя за своите близки — живи са и здрави, но нито един път не пожела да ги види. Живи са и здрави — това стигаше. Тя беше тук, пуснала бе дълбок корен, тук беше гробът на Велко, гробът на рожбата й — къде другаде можеше да отиде тя?

— Не, дедо Павле, в града нема да отида. Но ще напиша на един лист хартия какво е нужно за училището. Ако книжарят в града нема всички нужни училищни потреби и украси, той ще ги поръча в Битоля или Солун. Не е нужно и не мога да отивам в града, дедо Павле.

Така и стана. След около един месец време пристигнаха от града четири товара книги и всякакви вещи за училището. А долу селяните бяха изгасили вар в една голяма дупка. И тъкмо преди Великден, когато учителката разпусна децата за празника, надойдоха горе млади люде — измиха училището, варосаха го и отвътре, и отвън, та заприлича на бял манастир. Тая пролет гурбетчиите от Рожден не бързаха да заминат — бояха се, че турците няма да ги пуснат, и се канеха чак след Великден да се помолят при каймакамина в града, — а имаше между тях изкусни майстори и зидари, та направиха училището за чудо и за приказ, виждаше се отдалеко като някаква бяла птица на скалата.

На втория ден на Великден неочаквано дойде у Дона мъжът на Добра. Спря се вън, пред вратата, поизкашля се и попита несмело:

— Може ли да влеза, учителке, за малко?

Дона излезе на вратата учудена и още повече се учуди като го видя смутен и дори уплашен.

— Повели, Конев.

Дона отстъпи от вратата и той влезе. Свали калпака си, огледа се де да седне. Тя му подаде едно триного столче и се дръпна насреща. Виждаше се, че не му беше лесно да започне разговор, но най-сетне каза: