Димитър Талев - Илинден

— Не ми го вземай, господи… Нека поне то ми остане…

Час по час тя се сепваше, като че ли се улавяше в грях. Ами тя мислеше само за детето си, а Велко беше вече мъртъв, лежеше заровен там, в селските гробища! Й се унасяше пак подир него отвъд гроба му. Но детето я държеше тук, до себе си, връщаше я в истинския живот с някое свое движение, с жалния си плач. Тя трябваше да го храни, да мокри с козе мляко, капка по капка, бледите му устни.

Два дни не дойде никой да я види, да й помогне. Дона реши да слезе в селото заедно с болното, ала вън духаше силен, студен вятър и тя с трепет се ослушваше в сърдития му вой, поглеждаше през прозорчетата — чакаше да спре. Боеше се да не би детето да настине още повече — вятърът пронизваше дори стените на къщата..

Пък и то, болното, като че ли се поуспокои, затихна. Тя не виждаше, не можеше да познае, че то вече умираше. И угасна в ръцете й. Беше тъмна, дълбока нощ. Вятърът бе престанал и беше тихо вън, но Дона нямаше вече защо да слиза в селото. Сега тя имаше други грижи. Мъртвото не й даваше да се отпусне, да се предаде на скръбта си по него. Как да го остави тъй, умряло, и да се хвърли на земята, да плаче, да пищи, да скубе косите си!

Тя го окъпа в малкото дървено коритце, както преди, когато беше живо. Малкото телце се бе стопило и тя с още По-голяма нежност поддържаше отпуснатата главица. Попи със суха, мека кърпа всяка капка вода по него. Пови го грижливо в най-хубавите му пелени. Постла на одъра нова шарена черга и го сложи там. Да не беше толкова бледо личицето му, то сякаш бе заспало. И тя му каза:

— Иди и ти при баща си…

Беше се разденило. Дано да дойде някой поне днес! Ала не дойде никой до късно следобед. Дона трябваше да слезе долу с мъртвото. Ще я видят, ще дойдат да го погребат до гроба на баща му. Тя излезе да погледне от скалата дали и сега не се задава някой по пътеката.

Долу пак се бе изпълнило с аскер. Сега често минаваше аскер през селото. Дона се върна при детето си. Трябваше да чака. Сега вече никой от селямите нямаше да дойде горе.

Преди да се стъмни, тя пак излезе да погледне. Аскерът бе разпънал шатри по поляните насреща. Тук щеше да нощува.

Още рано на другата сутрин Дома върза черна кърпа на главата си, дигна детето на ръце и го занесе в полуразрушената църква. О, тя не можеше да държи повече в къщи малкото мъртво тяло! Сложи го на каменното стъпало пред олтара. Изправи се и се прекръсти бавно. Дървеният иконостас беше изпочупен, очите на останалите там икони бяха провъртени с ножове. Тясното бледо лице на Богородица изглеждаше още по-скръбно с надупчените, ослепени очи.

— На тебе го предавам, майчице… — пошушна със сухи устни Дона. — Малко е и невинно…

Тя се прекръсти наново, дигна детето и го изнесе през изкъртената врата на църквата. Слънцето вече изгряваше, но Дона като че ли вървеше между две високи сиви стени, нищо не виждаше, нищо не чуваше, обладана властно от една мисъл — да изпълни своя последен, скръбен дълг към мъртвото си дете. Мина по площадката и сви по пътеката надолу.

Като слезе в долината и мина по тясното мостче на реката, към нея се приближиха неколцина войници. Тя се спря. Турците я гледаха смаяни. Тя беше сянка на млада жена и на ръцете й лежеше мъртво дете.

— Хай, завалията… — промърмори един от турците и те се отдръпнаха, отвориха й път да мине.

Дона се изкачи до най-близката къща, спря се пред вратника й. Не стана нужда да вика — бяха я видели отвътре и две стари жени бързаха през двора.

— Ох, учителке, ох, щерко, какво е станало пак с тебе?

— Детето ми умре… Още вчера. Требва да го погреба.

Не смееше да се покаже мъж поради аскера, та една от жените отиде и взе мотика и лопата. Дона се отправи към селските гробища, двете жени вървяха след нея.

Когато до гроба на Велко израсна малкото гробче, Дона падна там, върху гроба на мъжа си, и заплака с глас. Дотук бяха стигнали силите й, сега тя можеше да поплаче.

Селяните вече не я оставяха сама, дори много често по някоя от жените оставаше и да нощува с нея горе. Учителката беше като жив образ на техните общи скърби и неволи. Селяните и се бояха за нея, за здравето й, за живота й.

Времето минаваше. Изкачи се горе един ден и Павле Локвенец, а с него и други двама от селските старейшини. Влязоха старците в малката тиха къща и гледаха с почит учителката, сякаш не беше тя толкова млада. Някаква сила се излъчваше от нея — това беше може би нейната прекомерна горест и силата, с която я понасяше. Седна Дона срещу тях и дигна поглед — дълбок и чист, пречистен от голямата й мъка. Павле Локвенец каза: